Първата стъпка към защитата на Европа от нейните врагове, както вътрешни, така и външни, е да се признае степента на заплахата, която те представляват. Втората е да се събуди спящото проевропейско мнозинство и да се мобилизира, за да защитава ценностите, на които е основан ЕС.
Текст на Джордж Сорос, публикуван в Rroject Syndicate:
МЮНХЕН – Европа е като сумнамбул в ступор и хората в Европа трябва да се събудят, преди да е станало твърде късно. Ако това не стане, Европейският съюз ще върви по пътя на Съветския съюз от 1991 г. Нито нашите лидери, нито обикновените граждани, изглежда, разбират, че преживяваме революционен момент, че диапазонът от възможности е много широк и че евентуалният резултат е много несигурен.
Повечето от нас приемат, че бъдещето повече или по-малко ще прилича на настоящето, но това не е задължително. В един дълъг и изпълнен със събития живот съм свидетел на много периоди от това, което наричам радикално неравновесие. Ние живеем в такъв период днес. Следващата точка ще бъде изборите за Европейски парламент през май 2019 г. За съжаление, антиевропейските сили ще имат конкурентно предимство при гласуването. Има няколко причини за това, включително остарялата партийна система, която преобладава в повечето европейски страни, практическата невъзможност за промяна на договора и липсата на правни инструменти за дисциплиниране на държавите членки, които нарушават принципите, на които е основан Европейският съюз. ЕС може да наложи достиженията на правото на Общността (законодателството на Европейския съюз) на страните кандидатки, но не разполага с достатъчен капацитет, за да наложи спазването на правилата на държавите членки.
Античната партийна система затруднява онези, които искат да запазят ценностите, на които е основан ЕС, но помага на тези, които искат да заменят тези ценности с нещо коренно различно. Това е вярно в отделните страни и още повече в трансевропейските политически съюзи. Партийната система на отделните държави отразява разделението, което беше водещо през деветнайсети и двайсети век – като конфликта между капитала и труда. Но разцепването, което е най-важно днес, е между про- и антиевропейските сили.
Доминиращата страна в ЕС е Германия, а доминиращият политически съюз в Германия – между Християндемократическия съюз (ХДС) и Християнсоциалния съюз (ХСС) в Бавария – стана неустойчив. Алиансът им бе дотолкова стабилен, доколкото в Бавария нямаше значима партия вдясно, различна от ХСС. Това се промени с възхода на екстремистката „Алтернатива за Германия“ (АФД). На изборите през октомври миналата година резултатът на ХСС беше най-лош за последните шест десетилетия и АФД за първи път влезе в баварския парламент. Нарастването на АФД премахна причината за съществуването на алианса ХДС/ХСС. Но този съюз не може да бъде разбит, без да предизвика нови избори, които нито Германия, нито Европа могат да си позволят. Както и да е, сегашната управляваща коалиция не може да бъде толкова силно проевропейска, колкото би трябвало да бъде, без АФД да застраши екстремистко десния си уклон.
Ситуацията далеч не е безнадеждна. Германските „Зелени“ се очертаха като единствената последователно проевропейска партия в страната и продължават да трупат популярност според социологическите проучвания, докато АФД, изглежда, е достигнала своя връх (с изключение на бившата Източна Германия). Но сега избирателите на ХДС/ХСС са представени от партия, чийто ангажимент към европейските ценности е двусмислен.
В Обединеното кралство – по същия начин – една остаряла партийна структура не позволява на народната воля да намери подходящ израз. Както лейбъристите, така и консерваторите са вътрешно разделени, но техните лидери, съответно Джереми Корбин и Тереза Мей, са толкова решени да дадат Brexit, че са се съгласили да си сътрудничат, за да го постигнат. Ситуацията е толкова сложна, че повечето британци просто искат да се свършва, въпреки че това ще бъде определящото събитие за страната за десетилетия напред. Но тайното споразумение между Корбин и Мей предизвиква опозиция и в двете партии, която в случая с лейбъристите вече граничи с бунт. На следващия ден, след като Корбин и Май се срещнаха, Мей обяви програма за подпомагане на обеднелите про-Brexit работни групи в северната част на Англия. Корбин сега е обвиняван, че е предал обещанието, което е направил на конференцията на партията през септември 2018 г. – да подкрепи втори референдум за Brexit, ако провеждането на избори не е възможно. Обществеността също осъзнава тежките последици от Brexit. Вероятността „Споразумението на Мей“ да бъде отхвърлено на 14 февруари нараства с всеки изминал ден. Това би могло да доведе до засилване на подкрепата за референдум или още по-добре – за отмяна на уведомлението по член 50 на Великобритания.
Италия се намира в подобно положение. ЕС направи фатална грешка през 2017 г. чрез стриктното прилагане на Дъблинското споразумение, което несправедливо обременява страни като Италия, където мигрантите първо влизат в съюза. Това тласна преобладаващо проевропейския и проимиграционния електорат на Италия в ръцете на Антиевропейската лига и движението „Пет звезди“ през 2018 г. Доминиращата досега Демократическа партия е в безпорядък. В резултат на това значителната част от електората, която остава проевропейска, няма партия, за която да гласува. Налице е обаче опит за организиране на единен проевропейски фронт. Подобно пренареждане на партийните системи се случва във Франция, Полша, Швеция и вероятно другаде.
Когато става въпрос за трансевропейски съюзи, ситуацията е още по-лоша. Ако националните политически партии поне имат някакви здрави корени от миналото, то трансевропейските политически съюзи са изцяло изградени от личните интереси на партийните лидери. Европейската народна партия (ЕНП) е най-лошият пример. ЕНП е почти изцяло лишена от принципи, както се вижда от желанието й да позволи продължаването на членството на партията на унгарския премиер Виктор Орбан – ФИДЕС, за да запази мнозинството си и да контролира разпределението на най-добрите работни места в ЕС. В сравнение с това антиевропейските сили могат да изглеждат дори добре: те поне имат някакви принципи, дори и да са омразни.
Трудно е да се види как проевропейските партии могат да излязат победители от изборите през май, освен ако не поставят интересите на Европа пред своите собствени. Все още може да се направи опит за запазване на ЕС, за да се промени той радикално. Но това би наложило промяна в сърцето на ЕС. Сегашното ръководство напомня на Политбюро, когато Съветският съюз се разпадна – продължава да дава указания, сякаш все още са актуални.
Първата стъпка към защитата на Европа от нейните врагове, както вътрешни, така и външни, е да се признае степента на заплахата, която те представляват. Втората е да се събуди спящото проевропейско мнозинство и да се мобилизира, за да защитава ценностите, на които е основан ЕС. Иначе мечтата за обединена Европа може да се превърне в кошмар на двадесет и първи век.
