Едва ли в света има друг музей, който да създава у посетителя почти непоносимо усещане за самота и безнадеждност, както в Еврейския музей в Берлин. Няма експонати или ужасяващи документи и фотографии, които да свидетелстват за педантичната жестокост, с която са унищожени милиони животи по време на Холокоста.
Но музеят, проектиран от забележителния световен архитект Даниел Либескинд, е пространство, което те обсебва и влизаш в ада на унищожението с всяка своя клетка, изпитваш почти физическа болка и душевно страдание, като че ли си Там и Тогава, а надеждата я няма. Търсиш я, но тя идва след дълъг и мъчителен път на търсене в коридорите като лабиринт с наклони, с особени светлини и запомнящи се звуци, в които откриваш и музика.
Първият Еврейски музей в Берлин е създаден през 1933 година и съществува само пет години. Веднага след погромите на Кристалната нощ на 8 срещу 9 ноември 1938 година е закрит от нацисткия режим. През 1971 година еврейската община в Берлин (става дума за Западен Берлин – б.а.) отбелязва своята 300-та годишнина с изложба в бившия музей на историята на Берлин и възниква идеята за създаване на нов еврейски музей. В следващите години този музей е мястото, където се организират подобни тематични изложби. Интересът е голям. През 1988 година заради необходимостта от повече пространството за еврейския отдел е обявен архитектурен конкурс за разширяването на музея.
Конкурсът печели Даниел Либескинд
озаглавил проекта си Between the Lines („Между строфите“, или по-известен като „Между редовете“). Асиметричната зигзагообразна линия на зданието неведнъж се пресича, като че ли се препречва от правата и настъпателна линия на пустите помещения, напомнящи шахти. Замисълът на архитекта е те да символизират опустошението, което сякаш спира живота в Германия и Европа след масовото унищожение на евреите и тяхната култура. Музейният комплекс започва да се строи през 1993 година. Открит е на 13 септември 2001 година, било е предвидено това да се случи на 11 септември, но заради атентатите в Ню Йорк е отложено.
Музеят се помещава в две сгради – първата, в която е администрацията и пространството за гостуващи изложби, е в бароков стил и е построена през 1735 година, проектирана от архитекта Филип Герлах. В нея се е помещавал Върховният съд на Прусия, а след 1913 година този на Берлин. След Втората световна война сградата е реставрирана и става резиденция на Берлинския исторически музей. Сградата на Либескинд, донесла му световна слава, е с формата на разрушена линия, която все пак върви нагоре и създава усещането за трагична съдба на евреите не само по времето на Холокоста. Има моменти, в които се задушаваш, гледайки я отвън като огромен асиметричен цинков ковчег, а отвътре дъхът ти спира на моменти.
Тази сграда няма вход като за обичаен музей. Тук може да се попадне само от старата сграда през дълъг подземен коридор – черно стълбище. Цинковата фасада е с хаотични тесни прозоречни процепи и от нея не може да се разбере колко са етажите в нея и има ли ги въобще. Когато се влезе вътре, губиш чувството си на равновесие сред голите сиви стени, някъде със странно поставени огледала, а подът е под наклон и още с първите крачки ти трябват усилия, за да продължиш напред. Но продължаваш, за стигнеш докрай в емоцията за зловещите събития, които знае нашето поколение, но тук осъзнаваш и преживяваш всичко отново, ставаш частица от този мрак на унищожението, за да потърсиш и повярваш в светлината. Всичко е направено така, че
посетителят да изпита страха и несгодите
преживени от евреите по време на Холокостта, а и в предишните си гонения в двехилядната история на живота си в Германия, а и в други страни на Европа.
В музея има три много специални места, които въздействат по различен начин, но оставят чувството на страдание, на безизходност, на самота и заедно с това на неосъзнат, но жизнен подтик да преодолееш всичко това. Тези три места се откриват в пресичащите се наклонени оси и всяко от тях носи своето послание да разбереш, да преодолееш, да влезеш в свят, след срещата, с който едва ли ще бъдещ същият. „Градината на изгнанието“ е извън сградата на Либескинд, но сътворена също от него. В нея се влиза от подземните пространства на музея. И тук продължава проблемът с ориентацията – в градината са 49 шестметрови бетонни блока, на чиито върхове растат маслинови дървета, символизиращи мира и надеждата в еврейската традиция. 49-те стълба символизират годината на създаването на новата Държава Израел – 1948 г., а 49-ият – Берлин. Тук е въплътен опитът на изгнанието, хилядолетия и столетия съпровождал еврейския народ. Платформата, на която е разположена градината, е наклонена и под равнището на земята, самите колони са също наклонени и разхождайки се между тях, отново губиш представата къде си, дали стъпваш на сигурно или се завърташ на място без ориентир. Така, както тръгват 55 000 от евреите от Германия в предчувствие за най-лошото след 1933 и особено след 1938, когато първите 1500 от Берлин са депортирани в нацистките лагери на смъртта.
Тези колони на някого може да напомнят с нещо Мемориала на загиналите евреи в Европа в близост до Бранденбургската врата на архитекта Питър Айзенман, когото Либескинд нарича свой учител. Но това е само привидно, а за Мемориала малко по-късно. По странните коридори на музея достигаш до
кулата на Холокоста
– не голямо празно пространство с черни високи стени и малка прокрадваща се светлина на самия му връх. Тук самотата е безкрайна, дори да има и хора около теб. Те не се застояват тук, надежда няма – угнетяващо. Кулата не символизира газовите камери, а нищото, в което си превърнат, защото си евреин и нямаш право на живот. По подобен начин въздействат офортите на италианския художник и архитект Джовани Пиранези (1720-1778) от цикъла му „Затворът“, изложени в музея на сюрреализма в Берлин, но те са само картини отпреди почти три века, а тук е пространство и си сам. Може ли да служи за урок да не се повтаря? В днешния ден, когато и в Европа антисемитизмът и ксенофобията сякаш се възраждат, този въпрос остава отворен. Уви! Но в музея има и друг повик, който се чува непрекъснато. Той е трясък, удря те в цялото ти същество по-силно от камбана. В едно от пространствата, наречено Шалехет (Листопад), на земята има 10 000 метални лица, можеш да различиш детски, по-големи, на възрастни хора, можеш да вървиш по тях. Неволно ставаш част от Холокоста… Прозрение на израелския скулптор със световна известност Менаше Кадишман (1932 – 2015) и архитекта, което се усеща като вик, като стон. Можеш да стъпваш върху тях, а може просто да гледаш и чуваш. Лицата в изображението ни напомнят, поне на мен, на паметната картина на норвежкия художник Едвард Мунк (1863 -1944) „Викът“, макар и нарисувана през 1893 година.
Музеят поразява, когато влезеш в неговия свят, но още повече поразява доколко съдбата на Даниел Либескинд е свързана с този негов гениален проект, който го прави един от най-знаменитите архитекти и дори философи на нашето време. Той е и виртуозен музикант, математик, философ, поет, преподавател, странен пътешественик в съвременния свят, но с невероятни проекти реализирани в цял свят, включително и кулата на мястото на Световния търговски център в Манхатън, сринат жестоко на 11 септември 2001 г. Той е роден 1946 година в Лодз, Полша, в еврейско семейство, оцеляло от Холокоста, но повечето му родственици са загинали в газовите камери на нацистките концлагери. Семейството се изселва в Израел през 1957, вероятно с предчувствието как в началото на 60-те тогавашният лидер на Полската комунистическа партия Владислав Гомулка ще изгони от страната не многото полски евреи, преживели Холокоста. Либескинд изучава музика в Израел, като му предричат бляскаво бъдеще като музикант.
В бъдеще музиката има особена роля в архитектурните му проекти на стадий разработки и концепции, както е и в Еврейския музей в Берлин. Получава архитектурното си образование в Cooper Union в Ню Йорк и второ в Есекс, Англия, по специалност „история и теория на архитектурата“. За него е характерен интердисциплинарният подход, стремежът критически да се преосмисли архитектурната дейност. Той е и преподавател в много от водещите университети в света. През 2013 година е удостоен с доктор хонорис кауза на НБУ. Години наред Либескинд се занимава преди всичко с теория на архитектурата, преди да започне да работи върху забележителните си проекти, които го правят един от знаменитите архитекти на нашето време.
И тук е моментът да го цитирам, за да разберем и дълбоката философия на неговите проекти: „Архитектурата е много специфично вид изкуство, единственото, което няма как да пренебрегнеш. За мен
архитектурата е преди всичко изкуство на общуването
Понякога сградата мълчи, създали са я единствено като конструкция – няма, празна, отчасти утилитарна. Такава сграда я използват и разрушават без угризение на съвестта. Според мен всяка сграда е архитектура. Но хората защо ли са склонни да мислят, че това е просто жилищна сграда, а този музей е страхотна архитектура. С това не съм съгласен – всеки обект било то супермаркет или музей се строи за хората и за всеки, който е вътре трябва да му е приятно, удобно и интересно да „общува“ с него”, пише Либескинд.
Но да се върнем към Еврейския музей в Берлин, в който наистина общуваш с пространствата му понякога болезнено с упорство, понякога с дълбока тъга от това, което той ти споделя и очаква да го разбереш и почувстваш. И това много напомня като усещане за „общуване“ на продуцирания от Вим Вендерс документален сериал „Катедрали на културата“, в който режисира частта посветена на знаменитата сграда на Берлинска филхармония, която не е далеч от Еврейския музей. И един парадокс, като първо впечатление на общуване с хората от музея. На рецепцията, преди да се регистрираме за влизане, се оказва, че работят две българки. Много ни се зарадваха и казаха, че сме първите български журналисти, които посещават музея. Не знам доколко е вярна статистиката, макар че германците са пунктуални в нея. Оставаме без коментар този факт, независимо че много колеги посещават Берлин, а Еврейският музей е повече от забележителност.
Но да продължим с „общуването“ на музея, на паметника с хората. Близо до Еврейския музей, почти до Бранденбургската врата и в близост до Райхстага е
Мемориалът на загиналите евреи в Европа
Паметникът се намира на бившето място на Берлинската стена, където “смъртната ивица” е разделяла града. Той действа като фокусна точка, свързваща различните паметници на Холокоста, разпространени в града и страната. Скулптурният парк е съставен от 2711 правоъгълни бетонни блока, разположени в мрежа, покриваща 1,9 ха. Това позволява дълги, прави и тесни алеи между тях, които са изградени вълнообразно. По време на войната районът действал като административен център на убийствената машина на Хитлер. Неговата канцеларска сграда, проектирана от Албърт Спейър и от разрушаването му, е на няколкостотин метра на юг, бункерът му се намира под близкия паркинг. Мемориалът се намира близо до чуждестранните посолства на Берлин, позволявайки на политическите дипломати и лидери от цял свят да наблюдават как Германия признава своето минало, като продължава да напредва. Тук усещанията са по-различни, но не съвсем. Автор на проекта е архитектът Питър Айзенман, който, както вече споменахме, Даниел Либескинд определя като свой учител, независимо че разликата в годините им е само 14.
На пръв поглед мемориалът е място, където между блоковете тичат деца, играят, но когато тръгнеш между бетона в тесните алеи, имаш друго усещане, сякаш се движиш в гробище, а в каменните му блокове са зазидани хора, много хора. Небето отгоре само ти напомня, че светът е по-различен вече, има светлина. Усещаш контраста между сивите плоски камъни и синьото небе като признание за мрачното време на Холокоста. Но не само това. Докато се спускаш надолу към входа на паметника, сивите стълбове започват да се издигат, докато не те погълнат. И докато вървим, чуваме на английски гласа на млада жена: „Тук не е място за игра и смях, това е мемориал“. Казва го на тийнейджъри. Те тръгват смутени по пътеките между бетона. Накрая сивите стълбове отново стават по-малки, докато посетителите се изкачват към изхода – светлина. Тъй като посетителите се скитат през плочите, слънцето изчезва и се появява отново. Човек постоянно потъва и се възражда с възможността за по-светъл живот и бягство от самотата. А дали успява повече от 70 години след края на Втората световна война? Дълга и тревожна тема и във второто десетилетие на XXI век.
Идеята за Мемориала е от края на 80-те години на публицистката Леа Рош и историка Еберхард Йекел. На 25 юни 1999 година Бундестагът на Германия взима окончателно решение за строеж на Мемориала по проект на американския архитект от еврейски произход Питер Айзенман и се учредява държавен благотворителен фонд за неговото създаване. Но преди това в обявения международен конкурс участват много авторитетни архитекти и техните ателиета. От първия момент тогавашният канцлер Хелмут Кол следи конкурса и изразява своето мнение. През 1996 г. започна нова, по-ограничена конкуренция, при която 25 архитекти и скулптори са поканени да представят предложения. Вторият конкурс е през ноември 1997 г. Остават четирима финалисти, между които архитектът Питър Айзенман и художникът Ричард Сер, чийто план по-късно се очертава като победител. Скулптурният комплекс започва да се изгражда на 1 април 2003 г. и е завършен на 15 декември 2004 г. Открит е на 10 май 2005 г., шестдесет години след края на Втората световна война, няколко месеца преди Ангела Меркел да встъпи в длъжност като канцлер на Германия през ноември същата година. Тогава канцлер е все още Герхард Шрьодер. Цената на строителството е приблизително 25 милиона евро. Канцлерът на обединението Кол доживя откриването на Мемориала, чието създаване в голяма степен е и негово дело. Това са на кратко историческите факти за създаването на Мемориала.
Но той стана част от голямото покаяние на Федерална република Германия за стореното на света от Нацистка Германия. ГДР никога не пое отговорност за стореното, просто бяха от Съветския блок и като че на нейна територия, включително и в Източен Берлин, никога не се беше случвал Холокостът и терорът на нацистите. Дълга тема, а може би неслучайно днес пронацистката партия „Алтернатива за Германия“ има най-много последователи в тази част на днешна обединена Германия. Този скулптурен Мемориал е
световен пример за общуване с публиките
с хората, които идват тук от цял свят. Най-дългата опашка пред музейно пространство, която видяхме и изчакахме в Берлин беше точно тук. Звучаха различни езици и хората търпеливо изчакваха реда си за експозицията под Мемориала. Тук отново, както в Еврейския музей, няма снимки и документи от ужасяващите нацистки лагери на смъртта. Има конкретни хора, съдби на семейства, лични писма от ада за сбогом и за обич към близките. Свидетелства, които потрисат. Неслучайно администрацията на музея препоръчва да не го посещават деца под 14 години. На картата на Европа са отбелязани всички концлагери и места на унищожението във Франция, Полша, Чехословакия, Германия, Австрия, Съветския съюз, Румъния, Гърция… Безкрайно и ужасяващо – Аушвиц, Майданек, Треблинка, Бабий Яр, Хатин и още, и още. Непоносимо те гледат лица, запазени в щастливи семейни снимки на хора, между които много деца, които са унищожени само защото са евреи. Почетени и са и всички неeвреи, намерили смъртта си в нацистката машина за унищожение.
Някъде по същото време при строежа на Мемориала в Берлин са поставени 7000 малки метални плочки сред паветата с имената на убити от нацистите хора, предимно евреи пред техните домове. Те са пръснати из целия град. Отбелязани са имената, годината им на раждане, депортацията и къде са загинали. Преобладава
финалната дума Аушвиц…
Стъпваш не толкова по история, колкото по нереализирани човешки живота, защото в тези отбелязани дати на раждане и смърт преобладават децата. Често се забелязват тези малки плочки в квартала около новата синагога, която е била в рамките на Източен Берлин на Ораниенбургерщрасе. Тя е построена в средата на XIX век, неин архитект е Едуард Кноблаух, спечелил конкурс в 1857 година. Той е направил проект си в сефарадски (на испанската еврейска традиция) стил, вдъхновен от архитектурата на Алхамбра в Гранада. При откриването й пишат за нея като гордостта на Берлин. Главната молитвена зала е била огромна за 3200 души. В нея са изнасяни и концерти, в 1930 година е имал концерт, като цигулар е самият Алберт Айнщайн.
В заседателната ѝ зала са се съвещавали водачите на голямата еврейска общност в Берлин. За разлика от старата синагога в тогавашен Берлин режимът бил много либерален – имало е смесен хор към храма, орган, лекции, концерти. По време на погромите през Кристалната нощ 1938 година синагогата е подпалена, но след намесата на полицията погромът е овладян. Службите в синагогата продължават до 1940 година, но тогава Вермахтът окончателно я затваря. Превръща я във военен склад, а в залата, където преди това заседавали еврейските ръководители на общността, започва да заседава Гестапо, подготвяйки списъците на евреите, които трябва да бъдат депортирани към нацистките лагери на смъртта. Сградата почти била запазена по време на Втората световна война, но при бомбардировките на съюзниците през 1943 година била разрушена. След войната този район на Берлин остава в източната му част и правителството на ГДР преценява, че не е целесъобразно да я възстановява, тъй като в Берлин вече няма евреи. През 1958 година останките от сградата на синагогата се срутили и останала само фасадата. След обединението на Германия синагогата е реконструирана, а в близката станция на S бана могат да се видят фотографии от забележителното ѝ минало и каква част от нея е възстановена по стари снимки и спомени. Възстановена е фасадата и невероятно красивият и пищен купол. Това е не голям музей за историята на берлинските евреи с по чудо съхранени свитъци, Тора и представяне на случилото се в погромите и разрушенията. На мястото на огромната зала е открито пространство, където са маркирани колоните, поддържащи храма и мястото, откъдето се е водила службата. Земята е в ситни сиви камъчета. Сега това е еврейски културен център, където има и малко помещение за молитва. Около сградата към големия булевард е оградено, пазят полицаи. И на трите места е така, влиза се през скенери, застраховка от ислямистки атаки.
Тук е моментът да се върнем към Еврейския музей на Даниел Либескинд. Сред малкото изложени експонати са и очилата на Мозес Менделсон (1729-1786) , еврейско-немски философ, работил заедно с Лесинг, основоположник на движението „Хаскала“ (еврейското просвещение), което се застъпва за идеите на Просвещението и за интеграция на евреите в европейското общество. Негов внук е знаменитият композитор Феликс Менделсон-Бартолди. Тези детайли са важни, защото единствени в Централна Европа германските евреи са почти изцяло част от активната част на обществото за разлика от страни като Полша, Унгария, Чехословакия… Те не могат да повярват, че в цивилизованата им държава на философи, интелектуалци, учени, юристи може да им се случи нещо лошо. Те са част от нея, те работят за нея. 55 000 евреи в Берлин усещат ситуацията още след 1933 година и емигрират в САЩ, Великобритания, Австралия, Южна Африка, тогавашна Палестина… Другите – следва Кристалната нощ и влаковите композиции към Аушвиц, Майданек и много още заедно със събратята им от други страни.
Трите мемориални музея са много различни като решения, обединяват ги в чисто формалистично-естетски план вложеното въображение, артистичност, чувствителност и познание на създателите им. Няма плакатност, няма гръмки текстове,
а преживяно усилие да разкажеш
да въведеш съвременния човек, роден десетилетия след Холокоста, в един състоял се свят на страдание, болка, смърт и безнадеждност, който, уви, може и да се повтори. Оптимистичното – навсякъде особено в Еврейския музей и на Мемориала, беше пълно с млади хора от цял свят – американци, англичани, испаноговорящи, италианци, французи, германци. Запомняхме лица, които срещахме в тези пътища на паметта. Но за тези специални други места на Берлин в следващ текст.
Текст: Зелма Алмалех
Снимки: Стефан Джамбазов
Текстът е препубликуван от сайта ВЪПРЕКИ
