SHARE

“Тихите стражи”, “Ангелите с железни челюсти”, “Прогресивната ера”. Определения, които ни изпращат в първите години на миналия век и които звучат като хаштаг от социалните мрежи, приютили модерните революции днес.

Борбата на жените за основни права минава някак странно, но никак не плавно през цялото това столетие. Революциите, които “нежният пол” прави, са всичко друго, но не и тихи. Жените променят историята в света на мъжете със свой почерк, но категорично.

“Тези, които отказват свобода на другите, не заслужават свобода за себе си.” Тези думи на Ейбрахам Линкълн, президентът републиканец, синтезират в едно изречение неговата кауза за свободата на робите.

“Предпочитам да загубя кауза, която някой ден ще победи, отколкото да спечеля кауза, която някой ден ще загуби” са думите на Удроу Уилсън, президентът демократ, събрали противоречието на неговото управление, в което той първоначално яростно се противопоставя, но накрая приема правото на жените да гласуват.

Удроу Уилсън е един от най-ярките с постиженията си американски президенти. Не е смело да се каже. Нито е изхвърляне. С прогресивния си подход по ключови теми той е реформатор, че дори може да бъде наречен реформатор революционер. Заедно с предшествениците си – Теодор Рузвелт (с мандати от 1901-1909 г.) и Уилям Тафт (с мандат през 1909-1913 г.) – той е един от тримата, белязали периода, определян в американската история като “Прогресивната ера”. В рамките на своите два мандата от 1913 до 1921 г. той успява да завърши реформата на прогресивното движение. Тя засяга намаляване на детския труд, повишаване на заплатите, регулация на корпорациите и монополите, понижаването на митата, с което САЩ се отварят за световния пазари, улеснява стачките на синдикатите, въвежда на 8-часов работен ден за служителите на железниците, поставя се въпросът за безопасност на храните и други форми на социална закрила. По негово време започва сухият режим (срещу който той се възпротивява, но Конгресът преодолява ветото му). Също така той е президентът, който създава системата на Федералния резерв. Удроу Уилсън засилва влиянието на САЩ в световната политика заради влизането на страната в Първата световна война и е най-активният световен лидер по време на мирните преговори след края й. В тази си позиция той дори се оказва основен защитник на България и нейните интереси. На българското правителство е отказан достъп по време на преговорите за подписването на Ньойския договор през 1919 г. Тогава САЩ стават основен застъпник за запазването на целостта на българските територии срещу амбициите на съседните ни държави. Въпреки обструкциите на американския президент губим Беломорска Тракия и Южна Добруджа.

Трудно е да се класират по важност постиженията на Удроу Уилсън. За някои най-важните са изброените дотук, защото коренно променят и дават изцяло нова посока на икономиката. За други безспорно върхът е създаването на Обществото на народите. Да, именно Удроу Уилсън е бащата – основател на ООН, и всичко започва, когато на 8 януари 1918 г. той произнася реч от „четиринадесет точки”, в която полага основата за воденето на мирните преговори и визията си за траен мир. В идеите му са залегнали много от прогресивните идеи на САЩ за времето – свободна търговия, демокрация, самоопределение и създаването на Обществото на народите (или Лига на нациите, първообразът на ООН). Така той си представя организацията, която ще се стреми да разрешава споровете между отделните държави по дипломатичен път, ще сложи край на Голямата война и ще предоврати последващите.

Всичко това носи на Удроу Уилсън Нобелова награда за мир през 1919 г. Няма да търсим знаците в числата, но има нещо повече от просто съвпадение в това 19. 19-ата е поправката в конституцията, която се приема по негово време и узаконява избирателните права на жените през 1920 г. Изстрадана и изключително вълнуваща е битката на “Ангелите с железни челюсти”, както наричат смелите жени, започнали я, провели я и спечелили я.

“Нашето правителство зависи от общественото мнение. Толкова много на практика, че който може да смени общественото мнение, може да смени правителството” – А. Линкълн

Странно нещо е историята. Именно общественото мнение е това, което кара Удроу Уилсън първоначално да се противопоставя на идеята за приемането на избирателните права на жените на национално ниво и после отново общественото мнение е това, което го кара да ги подкрепи. Така е в политиката.

Тази политическа еволюция за правата на жените в САЩ е предопределена от всичко случващо се в периода от 1890 до 1920 г., за която някои историци казват, че е “ерата на жените”. Това са времената, в които жените започват да имат повече икономически и политически възможности. Получават важни права, като право на собственост, да сключват договори и да правят завещания. До 1900 г. почти 5 милиона жени работят за надница, основно прислужническа работа или в леката промишленост, като например шивашката.

Цялостният подем води естествено до участието на все повече жени в икономическия живот, увеличаване на средната класа. Все повече жени получават висше образование. Именно те повеждат борбата за избирателни права. Почвата, където те посяват семената, обаче е готова да ги поеме, за да поникнат и се развият. Променящата се работна среда за жените – главно заради технологичния напредък, който, от една страна, създава работни места, а, от друга – продукти като пералнята, позволяват на жените да разполагат с повече свободно време, за да “излязат от кухнята” и да се осъзнаят като обществен фактор. Часовете, прекарани извън дома и изработваните пари, все повече увеличават женската независимост и ги отдалечават от патриахралния модел, в който те са домакини, поставени в зависимост мъжете си. До 1920 г. жените, служещи в офис и телефонните оператори, съставляват повече от 25% от работещите жени, а домашните прислужници стават само 15%.

Консервативните теми срещу прогресивните са в основата на дебата с участието на женските организации, които им позволяват да придобият обществена разпознаваемост и тежест. Това започва дори още преди Прогресивната ера. Женският християнски съюз за трезвеност (Woman’s Christian Temperance Union), основан през 1874, до 1890 г. вече има над 150 000 членове. Това е най-голямата женска организация към онзи момент и е в основата на забраната на алкохола по-късно. През тези години започва и масовата употреба на противозачатъчни – от 1800 до 1900 раждаемостта в щатите спада с 50%, което позволява на все повече жени да търсят професионална реализация. За разлика от борбата с алкохола, която се възприема за консервативна ценност, дебатът за противозачатъчните води до остри сблъсъци с религиозните слоеве в обществото и с консервативно настроеното в нагласата си население. Стига се дори до арести на активистки. Това пък повдига темата за свободата на слово при жените (представяте ли си какви времена са били!). Всичко това става основание за обединяване на жени от най-различни социални класи.

Каузите се разширяват и включват теми като детския труд и насилието над жените. Крайният резултат обаче утвърждава новия образ на жената като политически активен гражданин с граждански права. Интересно е да си припомняме, че това невинаги е било така. Трудно е да разбиеш статуквото, в което жената е приравнена до красива мебел с отговорност да ражда и отглежда деца, да мълчи, да посреща и изпраща съпруга си без значение от статуса на семейството. Тази история ни дава повод да се върнем там, където векове наред женската воля и характер са били удобно потискани да се проявят зад простичкото “Така е общоприето”.

“Ако искаш да си създадеш врагове, опитай се да промениш нещо” – Удроу Уилсън

Въпреки че в много западни щати жените са могли да гласуват и идеята за избирателни права за жените в национален мащаб е присъствала в редица организации, липсва обща структура, която да координира и води. Това се променя на 18 февруари 1890 г., когато се създава Националната асоциация за избирателни права на американската жена (National American Woman Suffrage Association, NAWSA), обединяваща жени от различни други асоциации около каузата за избирателните права. На тях обаче не им стига кураж да защитят каузата докрай, сблъскват се в твърдата опозиция на действащото политическо статукво и лично на президента Уилсън. Прогресивен реформатор по душа, самият той подкрепя избирателните права за жените на щатско ниво, но отказва да прави каквото и да е за гарантирането им в национален мащаб. Причината е простичка и тя е чисто политическа – основният му електорат е от супер консервативния юг, известен със скептицизма си към социалните промени в американското общество (и до ден днешен Югът е най-консервативен в САЩ).

Обратът в битката на жените за политическо равноправие настъпва с идването на ново поколение, по-радикални млади жени, с висше образование в началото на XX в. Именно те създават Националната женска партия през 1916 г., водена от Алис Пол (1885 г. – 1977 г.). Завършила политология в университета в Пенсилвания, тя прекарва 3 години в университета в Бирмингам (Великобритания) и именно там е свидетел на това как гражданският активизъм, недоволството и протестът, съпроводени с отпор на патриархалното статукво, дават резултат. Нелека и твърде неравна е битката за общественото мнение. Липсата на трибуна е най-същественият проблем. Противниците на каузата имат Конгреса, традиционните за онзи момент медии, силата на стигмата “Защото така е прието”. Всичко това поставя пред Алис Пол и последователките й огромно предизвикателство. Решимостта им обаче изглежда трудно сломима, макар и понякога безнадеждността да надделява. След неуспешния им опит да спечелят президента Уилсън се стига до ежедневните им демонстрации пред Белия дом. Всеки ден “Тихите стражи” със своите плакати застават на пост там. Понякога ги ругаят, често ги замерят със зеленчуци. Но те са там. Ескалацията на консервативното обществено недоволство срещу техните действия настъпва по време на Първата световна война и особено след включването на САЩ в нея. Алис Пол нарича Удроу Уилсън “Кайзер Уилсън”, като го сравнява директно с деспотичния режим на немския кайзер Вилхелм II.

Президентът праща полиция да ги разгони, а жените активистки се оковават с вериги за оградата на Белия дом. Стига се до арест, реално чисто политическа присъда за гражданско неподчинение и 7 месеца затвор. С това президентът и най-близките му поддръжници се надяват, че шумът ще стихне, а волята на жените ще се пречупи. Но става точно обратното. “Тихите стражи”, чиито основни права са потъпкани с несправедлива присъда и затвор, докато се борят за своята кауза, обявяват гладна стачка. Бунтът им се разчува. Общественото мнение започва да се обръща.

Войната също оказва влияние, но този път в обратната посока – образът на жената се идеализира и натискът в крайна сметка работи в полза на протестиращите. Докато Конгресът се колебае дали да не създаде комисия за женските избирателни права, един от отявлените противници на каузата – Джоузеф Уолш, се противопоставя с думите, че така ще клекнат пред исканията на “ангелите с железни челюсти”.

Принуден от обществения натиск и след референдума за избирателни права на жените в Ню Йорк през 1917 г., президентът Уилсън се застъпва за каузата. В началото на 1918 г. той изнася реч в нейна подкрепа и до 1920 г. е приета 19-ата поправка в конституцията, позволяваща на всички жени в САЩ да гласуват.

Тази история обаче не може да свърши, преди да стане дума за още една забележителна жена от “епохата Уилсън” – втората му съпруга, Едит. Когато Удроу получава удар през октомври 1919 г. и е временно парализиран, той отказва да освободи поста и да позволи на вицепрезидента Томас Маршал да поеме президентството. Това по един или друг начин прави Едит. Наричат я “тайният президент” и “първата жена президент”. Историята прави едно от своите странни, иронични намигвания – президентът, който първоначално се противопоставя на правото на жените дори да гласуват, в края на мандата си е ръководен от… жена си.

Век по-късно след времената на Прогресивната ера, САЩ и светът отново са в дебата между консерватори и реформатори. Може пък да сме на прага на нов пробив… И със сигурност той няма да бъде реализиран без гласа на жените.

SHARE
Ивет Добромирова, експерт по публични комуникации, с дългогодишна кариера като журналист в БНТ.