Краткият отговор е „не знам“. Индикациите от служебния кабинет са сравнително положителни – нямат намерение да спират започнатото. Но това ще е така до април. След това… зависи.
Тъй като не съм писал по темата, откакто не съм съветник (за електронно управление към кабинета на вицепремиера Румяна Бъчварова, бел. ред.) (средата на декември), исках поне да напиша и тук докъде е стигнал процесът и как може да продължи.
През ноември на OpenFest разказах (на английски) какво е било свършено, след което публикувахме отчет в по-приятен вид от „30 страници doc файл“. Накратко:
• Основното необходимо законодателство е прокарано – Закон за електронната идентификация, изменения в Закона за електронното управление (в т.ч. създаване на държавна агенция и изискване за отворен код), измененията в Закона за българските лични документи, с които се въвежда електронната лична карта (от 2018-а), изменения в Закона за достъп до обществена информация, с които се регламентират „отворените данни“, и изменения в Изборния кодекс, които да предполагат дистанционно електронно гласуване.
• Подзаконовата нормативна уредба е прокарана – Правилникът за прилагане на Закона за електронната идентификация, в който се уреждат всички технически специфики на процеса (не питайте как го гледаха юристите този правилник), както и изцяло нова наредба към Закона за електронно управление, с която се въвеждат изисквания към всеки софтуер, който се прави оттук нататък – например да има уеб услуги за интеграция с други системи, да пази одитна следа на всяко действие и т.н. Включено е и шаблонно задание, което всички администрации трябва да ползват за софтуерните си проекти – в него са включени изисквания, които досега администрациите невинаги са се сещали да искат, но без които системите не са устойчиви (справка – ОПАК. Много малка част от проектите по тази програма са „живи“ днес).
• Основните проекти са подготвени и предадени на Управляващия орган (който одобрява финансирането по оперативна програма) – това са проекти за надграждане на основни регистри и системи. Най-важните: национална схема за електронна идентификация (т.е. софтуерната инфраструктура за новите лични карти, но и за други носители на е-идентичност), нов регистър на ГРАО за населението, подобряване на Търговския и Имотния регистър (особено потребителския им интерфейс), създаване на базов регистър – т.е. „регистър като услуга“ – вместо всеки законово възложен регистър да се прави или „от нулата“, или да се води на „Ексел“ или хартия, да има една „облачна“ система, в която да могат да се конфигурират нови регистри (с всички изисквания за сигурност, отчетност и прозрачност към тях), пилотният проект за дистанционно електронно гласуване и още няколко проекта.
Процесът е бавен – подготовката и одобрението на всички тези неща отне близо две години, и то с активната политическа подкрепа на вицепремиера Бъчварова. Но „следващите“ ще имат добра основа и ако имат желание, ще може да имаме осезаемо е-управление (а не само нормативна и проектна рамка) до… 2 години (1 до започването на издаването на новите лични карти и 1, за да навлязат и да има достатъчно услуги, които да са интегрирани с тях).
В момента Държавна агенция „Електронно управление“ бавно набира скорост и започва да върши това, за което беше създадена – да бъде експертният орган, който знае какво е „електронно управление“ и има капацитета да го „бута напред“, без значение кой е на власт. Разбира се, има значение кой е на власт – ако дойде някой следващ Орешарски и каже пак „Електронно управление няма да правим“, агенцията изведнъж ще олекне и никой няма да я слуша, въпреки че има силни законови правомощия.
Какво следва да се направи оттук нататък, освен да се напишат проектите, да се внедрят и да заработят? В събота представих програмата на „Да, България“ за е-управление, последната (но не по важност) част от програмата за „Добро управление“. Няколко акцента:
• Потвърждаване на въвеждането на електронната лична карта – това, че го пише в закона, далеч не значи, че изпълнителната власт ще го изпълни, ако няма натиск (и дори помощ) това да се случи. Личната карта няма да е единственото средство за е-идентификация, но ще е водещото.
• Трансформиране на удостоверителните услуги (над 60% от транзакциите) във вътрешни за администрацията – т.е. без повече разнасяне на удостоверения. Това има три аспекта – технологичен (който с новите регистри ще бъде възможен), нормативен (който засега на законово ниво е уреден) и организационен – да бъдат приведени вътрешните правила в съответствие със закона и администрацията да бъде обучена как да използва новите възможности. За това се изисква политическа воля обаче.
• Поддържането и засилването на Държавната агенция „Електронно управление“ като инструмент за правене на политика в сферата. Защото без да имаш хора, които реално да подготвят и изпълнят всичките проекти и нормативни промени, които да налагат санкции за неизпълнение и да следят за спазването на правилата, електронно управление не става.
• Реализиране на секторни политики – е-данъци (подобряване и разширяване на услугите на НАП), е-полиция, е-здраве (така чаканите електронни направления и електронни рецепти), изцяло електронни обществени поръчки.
• Електронна антикорупция – използване на технологиите за превенция на корупцията – случайно разпределение на всички проверки от контролни органи (защото в момента проверки се правят често с цел натиск над определен малък или среден бизнес или за да се вземе подкуп), както и случайно разпределение на всички вписвания в регистър – за да не зависи дали вписването ви ще мине от конкретен служител, с който имате контакт. Електронните обществени поръчки с типови задания, освен че ще улеснят процеса, ще направят „нагласените“ обществени поръчки доста по-трудни (не казвам невъзможни, защото все ще се намери някой „майстор“).
• Отворени данни – в последните 2 години дръпнахме много, до водещите места в ЕС и дори в света (според OKFN), но останалите страни също се движат и ако спрем с отварянето на данни, бързо ще изостанем. Но тук целта не е някакви класации, а реално повече прозрачност (т.е. думата да спре да бъде клише) и по-качествени данни, които да се извеждат в реално време от самите информационни системи, без да разчитат служител да ги качи някъде ръчно.
• Дистанционно електронно гласуване – през 2019-а Народното събрание ще трябва да потвърди този метод на гласуване (като го включи в тялото на кодекса), с оглед проведените тестове. През 2019-а трябва да има адекватни хора в парламента, които да вземат информирано решение.
В програмата са включени и общи послания относно единния цифров пазар – т.е. възможността български IT (стартиращи и не само) компании да се възползват от единен европейски пазар. Това звучи логично, но има доста пречки (правни и практически), по отстраняването които в момента работи Европейската комисия. В съгласие с коалиционните партньори сме включили и защитата на личната свобода – т.е. без „следене по интернет“, с право на криптиране и други дигитални права.
Както написах по-горе, основната правна рамка е прокарана, но в една бележка си водя всички допълнителни нормативни изменения, за да заработи едно или друго нещо – например Закона за счетоводството, с изискването си за поставяне на печат, в момента в известен смисъл спира възможността от автоматично подаване на годишен финансов отчет на едно място, в машинно четим вид.
Общо взето, всеки закон трябва да бъде гледан с „компютърни очи“, за да се оправи хартиеният му уклон.
Това, освен че е партийна програма, е и начинът, по който виждам електронното управление в следващите 1-2-3 години. Не е „ракетна наука“, не звучи сложно, но в администрация от 120 хиляди души е предизвикателство.
Текстът е препубликуван от блога на автора „БЛОГодаря“ с неговоро разрешение. Заглавието и удебелените места в текста са на редакцията на „Терминал 3“.
Снимка: Личен архив
