Годината е триумф за британския премиер – 2015 г., Британия е излязла от икономическата криза и е на път да задмине Германия като водеща икономика в Европа. Сепаратизмът на шотландците е приключил и единството на кралството е подсигурено за десетилетия напред. А той – Дейвид Камерън, става първият консервативен премиер, спечелил мнозинство за партията си от 1997 г. насам – доказателство за неговия безспорен успех.
За да са сигурни в успеха обаче, консерваторите решават да се впуснат и в евроскептицизма – те ще предложат референдум за излизане от ЕС – така едновременно ще вземат гласовете на странния Найджъл Фараж и неговата малка партия, която обаче може да им нанесе големи щети, а после – навярно – като се върнат в коалиционно управление с либералдемократите, референдумът ще е една от първите отстъпки, които ще направят.
Но 2015 г. носи на Камерън твърде голям успех – той печели мнозинство и не е нужно да се коалира с никого, не е нужно (или по-скоро няма как) да прави отстъпки.
Но Камерън се колебае дали наистина – въпреки обещанието – да направи референдум. В колата си – след изборната победа – той обсъжда това с директора си по комуникации Крейг Оливър. Британският премиер започва да изрежда причини за референдума: ще разреши веднъж завинаги въпрос, който разделя консерваторите от години, евроскептичната партия UKIP, която му диша във врата, ще изгуби смисъл да съществува, британският народ ще може да се обърне към други теми.
Попитан за минусите, Камерън отговаря на староанглийски: You could unleash demons of which ye know not. („Може да отприщи демони, за които не знаем“)*.
Фразата не е от Шекспир, британският премиер като възпитаник на „Итън“ и Оксфорд сам я съчинява. Но човек трябва да внимава, както ни учат вещиците на Макбет, думите лесно стават пророчества, а пророчествата бързо водят до падението.
Камерън се решава да насрочи референдум – вярвайки, че с малки отстъпки от Брюксел ще даде повод на умерените евроскептици в партията му – като изгряващата звезда Борис Джонсън – да застанат на негова страна.
В крайна сметка – може да хулим Европа, но напускането й е катастрофа и Борис Джонсън трябва да осъзнава това. В крайна сметка от другата страна – за излизане от ЕС, ще останат само малко остарели и извехтяли консерватори – палеоскептиците, както ирочно ги нарича модерното дясно на Камерън в партията.
Никой млад лидер, потенциален следващ премиер, няма да иска да застане с палеоскептиците, от една си страна, и расистите на Найджъл Фараж, от другата – това би било самоубийство.
Бързо предогаваряне с Брюксел – за да имат повод умерените евроскептици да го подкрепят, и след това бърз референдум в началото на мандата – за да може въпросът да приключи веднъж завинаги и народът да гласува, докато все още ЕС се ползва с подкрепа, а Найджъл Фараж няма достатъчно време да им обяснява, че ЕС всъщност е орда от джихадисти, плюс българи и румънци – крадци на реколта, и поляци водопроводчици, които ще им вземат работните места.
След това кампания – в която всички експерти, международни институции и дори президентът Обама ще насърчат британския избирател да остане в ЕС и той – доволен от развитието на страната си и икономическия й подем – ще се вслуша във всички тях.
В крайна сметка никой не иска малка Англия и Уелс, това е Великобритания.
Но тогава идват демоните.
Проевропейската партия Лейбър е превзета от популистка вълна, начело на която застава комунист, който не вярва в ЕС.
Борис Джонсън решава да се впусне в битката срещу Камерън, да оглави популистката вълна при консерваторите.
Една голяма част от вестниците и техните собственици искат Британия да напусне ЕС.
Свързани с Русия милионери финансират Найджъл Фараж, а руски ботове нападат социалните мрежи.
Партията на Камерън се оказва по-разделена от всякога. Не само старите палеоскептици се застъпват за Брекзит, но и цяло ново крило, водено от Борис Джонсън.
Но на страната на Камерън остават фактите и експертите.
„Мисля, че на хората на тази страна им писна от експерти“, казва другият водач за напускане Майкъл Гоув, който в едно от интервютата си тегли зашеметяваща реч против „елитите“ – с толква демагогия, че водещият се вижда принуден да уточни, че громящият елитите Майкъл Гоув е лорд канцлер и правосъден министър на Обединеното кралство.
Идва и прословутият автобус, каран от Борис Джонсън, на който пише, че Британия дава 350 млн. паунда на седмица на ЕС, а наместо това тези пари могат да отидат за здравната каса. В изречението няма една вярна дума.
Демоните на популизма излизат – на 23 юни британците гласуват за напускане на ЕС. Това беше моментът, в който представите ни за света се промениха. Не заради истината – две години по-късно самият Найджъл Фараж казва: „Никога не съм казвал, че Брекзит ще е огромен успех“ и „Брекзит не е магически лек сам по себе си“…
Представите ни за света се промениха, защото елитът разбра, че има една огромна, недоволна, изоставена маса, която не го слуша. И тази маса беше превзета от най-опасните сили.
Демоните, които Камерън сам знае, че ще освободи, днес напуснаха пределите на Британия и вилнеят из целия Запад – от Вашингтон, през Рим до Будапеща.
*За фразата на Камерън споделя Крег Оливър в своите мемоари. Craig Oliver, Unleashing Demons, 2016
