За съжаление не мога да се похваля с някакви особено вълнуващи преживявания от 10 януари 1997 г. Бях на работа, след работа отидох до площад „Народно събрание“ да видя какво става с протеста. Беше спокойно, тук-там се забелязваше мръсен кишав сняг, на площада горяха огньове, на които се топлеха групички протестиращи.
„Тук няма нищо да става“, си казах и си тръгнах. На сутринта разбрах, че полицията е излязла и употребила насилие срещу протестиращите. Скоро след това БСП се отказа да състави ново правителство и върна мандата на президента Стоянов, ОДС спечели с абсолютно мнозинство изборите, Костов взе властта и България беше променена завинаги.
Колко радостна е равносметката за отминалите 20 години? Първо доброто – беше постигната голямата стратегическа цел на българската нация – България стана част от Европейския съюз и НАТО и така, поне на хартия, беше осъществен националният идеал българският народ да стане член на семейството на европейските народи. Сега виждаме, че усилието ни не е било напразно и че съдбата на тези, които останаха отвън, е много по-нерадостна.
От друга страна, разочароваща е скоростта на позитивна обществена промяна – въпреки скока в благосъстоянието едва ли има просветен българин, който да е доволен от начина, по който изглежда и работи българската държава, и от нравите, царящи в българското общество. Страната продължава да е най–бедната и нещастна в Европа, по-бедна дори от Румъния (а това по много причини изглеждаше абсолютно немислимо през 90-те години).
Последната българска република още се бори със задачи, които да завършат просвещенското реформиране на обществото и ликвидирането на манталитетното (културно-политическото?) наследство на Османската империя – да осъществи разделението на властите, да възпита критично мислене и гражданско съзнание у гласоподавателите си и да гарантира основните човешки права и свободи.
Протестите от самото начало на 1997 г. изглеждаха сякаш България се опитва да хване последния влак към по–доброто европейско бъдеще. Тъкмо банките бяха опоскани и спестяванията на хората буквално изгорели. Индустрията и селското стопанство бяха в много тежко състояние благодарение на високите рискове, липсата на капитали и пълната липса на законност (куче влачи рейс). Мутрите вилнееха и нямаше недосегаеми за техните посегателства.
Сега ситуацията също не е розова и най-вече по причина, че няма как да се надяваме на кой знае каква помощ отвън. Големите ни и силни съюзници си имат своите големи проблеми и ние сме им далечна грижа в този исторически момент.
Затова сега ще трябва да преодолеем най–трудното – себе си. Трябва да се разделим с мисълта, че сме догонващи, че сме само потребители на помощ, стабилност и подкрепа. Трябва да пораснем, тоест да поемем отговорност за собствените си съдбини и за тези, които са по-слаби и по–болни от нас.
Тези от нас, които чувстват сили и способности да се заемат с тази задача, трябва да се заемат.
И когато това стане (няма да използвам условно наклонение), тогава нашата трансформация ще е завършила и ще сме се озовали там, където сме си мечтали от самото начало – в благоденстващо общество, което е богато, спокойно, образовано и уверено в себе си, тъй като всеки ден и час се бори за идеалите си.
