Какво се случи в Турция всъщност?
Убийството на руския посланик е акт, който трудно подлежи на коментар. Не е неочакваност, защото Турция от месеци наред, че и повече, е във фокуса на вниманието. Това, което си струва да се подчертае, е, че властта даде възможност на много граждани да излязат по улиците и да изразят своя обществен гняв по повод Русия, Асад и неговите съюзници.
Да стане мишена на това обществено недоволство, като по този начин отвлича вниманието от проблемите вътре в самата Турция – които не са малко, – а също така и от факта, че Турция има по-сложна политика и подход към сирийската криза. Тя беше част от този изход в Алепо, тъй като тя беше домакин на разговорите между някои фракции на сирийската опозиция и Русия.
В деня след убийството Турция беше и част от срещата на въшните министри на Иран и Русия по повод ситуацията в Сирия. И в този смисъл и тя не е съвсем безучастна към случилото се в Алепо. Този подход е една от причините това да се случи.
По-стряскащо е защо на такова събитие при присъствието на посланик не е осигурена безопасността и сигурността на посланика, висш дипломат. Убиецът е стоял непосредствено зад него и това повдига много стряскащи въпроси. Не че е имало някаква организация, най-вероятно той е действал по лични мотиви, но който е бил в Турция, знае, че има извънредни мерки за сигурност навсякъде както от страна на държавата, така и от страна на частни фирми, които се занимават с това. И имайки предвид терористичните заплахи, които едва ли не стават всеки ден вече, но защо в този случай не е станало така е също друг въпрос.
Големият извод е, че Турция е в много тежък момент, в който самата страна е изправена пред ред предизвикателства, обществото е поляризирано, а властта води война на три фронта, ако не и повече. Тя е изправена срещу турската работническа партия и скоро имаше две доста големи нападения в Истанбул и в град Кайсери. Тя е изправена срещу “Ислямска държава” и също така политическите напрежения, свързани с групите около Гюлен.
Това допринася за вътрешното политическото напрежение и поляризацията на турското общество. Която традиционно винаги е много висока, но сега като че достигаме безпрецедентно висок градус.
Основният въпрос на този атентат е може ли това да доведе до ескалация на конфликта Турция – Русия в един момент, в който техните отношения бяха тръгнали към сътрудничество. И изобщо какво може да се очаква като глобална реакция в този контекст?
Не, мисля, че точно обратен ще е ефектът – те ще консолидират позицията си. Русия ще използва случая, за да изтръгне от Турция повече отстъпки по отношение на Сирия и да увеличи влиятнието си спрямо Ердоган и хората около него. Тъй като в момента това очевидно е черна точка в актива на Турция.
Аз не очаквам някакъв геополитически конфликт. Напротив, ако видим посланията буквално след убийството, те бяха в съвсем друга посока. И Ердоган, и Путин го нарекоха “провокация”, което само подчертава тяхната решимост да продължат със сътрудничеството. Какво са си казали задкулисно – извън протокола – е по-интересно от това какво ще говорят публично, но ще правим догадки.
Но със сигурност няма да има ескалация в говоренето или пък някакви враждебни действия на терен в Сирия. Няма да се случи това. Сега за Русия е важно, че досега тя консумираше главно ползите от своята намеса в Сирия, тъй като нейното военното присъствие е все пак ограничено и жертвите са поносим брой – това е първата по-високопоставена жертва на конфликта, което показва, че никога едни такива политически действия не могат да избегнат цената – винаги се плаща някаква цена. Винаги ползите идват и с някакви загуби.
И нищо чудно обвързването на Русия с режима в Дамаск и вплитането ѝ все по-тясно в сирийския конфликт да донесе нови и нови жертви от една страна и въобще политическата цена да расте с времето.
Това, което беше досега – този лозунг “минимизиране на загубите и максимизиране на ползите”, едва ли е устойчив във времето. Това е другият извод, който следва от убийството на руския посланик в Анкара.
Забелязвам следното нещо – говорим за убийството на руски дипломат в Анкара и от второто изречение започва анализ на ситуацията в Сирия. Какво ни казва това?
Ситуацията в Сирия не е много проста, въпреки падането на Алепо това не е краят на войната. Сирия е раздробена на много територии и анклави.
Дори говоренето за една Сирия като една и съща държава е малко проблематично към днешна дата. Тази страна вече е фикция. Има огромна разлика между западните части на Сирия, където режимът на Башар Асад в най-голяма степен е установил контрол, но все пак е изправен пред различни фракции на опозицията, и Източна Сирия – населена предимно със сунитско население – където “Ислямска държава” е сформирала до голяма степен контрола си, където също и кюрдите са много важен фактор. И тези два театъра на гражданската война са доста различни.
Също така Северът е различен от Юга. Много външни фактори са намесени – не само Русия, Турция и Иран, но и страните от Персийския залив – Саудитска Арабия и Катар. Така че, каквото и да кажем за Сирия, то няма да изчерпи тази сложна обстановка.
Което пък значи, че е и резонно да очакваме:
а) военно решение, наложено от Асад и неговите съюзници;
б) някаква договорка на всички участници, която да прекрати бойните действия и да установи някакъв политически баланс.
Вторият вариант, разбира се, е по-приемлив и положителен, но също е трудно постижим към днешна дата предвид всичко, което се случи през последните четири пет години.
И все пак на този фон имаме особена ескалация на този конфликт, макар и по случаен начин. Има ли решение?
Да, решението минава по пътя на изграждането на някакъв тип управление на Сирия, което да коалира различни групировки и различни интереси.
Но то изключва Башар Асад, което очевидно не е нито в интереса на Турция, нито в интереса на Русия.
Това е спорна тема, защото ако се върнем малко назад във времето – последната година беше свързана с много интензивни преговори в Женева, включително между САЩ и Русия, при които се проиграха различни варианти. Например Башар Асад да остане в президентството, но властта да бъде упражнявана от премиера, или пък оставането на Асад на поста му да бъде ограничено във времето.
Така че, когато има политическа воля, винаги ще се намерят работещи варианти. Ако цената е, че той трябва да остане на власт за известно време или да му бъдат гарантирани животът и част от властта, с която той разполага. Това също е възможна формула.
Но разпределението на властта със сигурност трябва да бъде децентрализирано, защото моделът на унитарната държава не работи в една сложна ситуация. И ако е децентрализирана властта, той може би ще има възможност да остане на власт в част от Сирия, а други части да бъдат извън неговия контрол.
Така че дипломатите могат да си свършат работата, но за да се стигне дотам, просто трябва да има воля от всички участници – както вътре в Сирия, така и отвън – да постигнат някакъв минимален консенсус във връзка с бъдещето на Сирия, но това не е толкова лесно.
Още повече че сега, ако в режима в Дамаск царува илюзията, че с военно решение и помощта на Русия и Иран може да бъде възстановен контролът – не върху цяла Сирия, но върху по-голяма част от населяемата територия на Сирия – а този вариант стои на масата, то според мен той е илюзорна опция. Просто те нямат капацитета толкова лесно да постигнат такъв резултат. Но ако тръгнат по този път, трудно ще се намери приемливо решение за войната.
И все пак, особено на фона на последните развития на събитията в Алепо, президентът Обама каза, че “режимът на Асад не може да си проправи път към легитимност чрез клане”.
Той може да каже всичко, но при положение че САЩ не са готови да употребят военна сила спрямо Асад, тези думи нямат особена тежест. Все пак той беше изправен пред избора дали да даде начало на военни удари срещу Асад през 2013 г., когато режимът премина т.нар. “червена граница”, която самата Америка постави във връзка с използването на химически оръжия и оръжия за масово поразяване. Тогава Обама реши да избере друг път и потърси помощ от Путин.
Така че тежестта на Америка намалява, тъй като самата Америка не е готова да се намеси решително.
На второ място основният проблем за Обама, а също така и за Тръмп – тук виждаме някаква приемственост във външата политика, или ще видим по-скоро – е, че за тях основният проблем, който е налице в Сирия, е “Ислямска държава”, а чак след това режимът на Асад. Именно там са концентрирани усилията им – по-скоро в източните части на Сирия, където “Ислямска държава” е установила контрол.
И там се инвестират основните усилия, а не по отношение на това какво ще се случи в Дамаск и дали режимът ще оцелее един месец.
Това мисля, че е фатална грешка, не е ли?
Ще видим. Със сигурност не виждам някакво дългосрочно мислене за това какво трябва да се случи в Сирия.
Идеята, че ислямските екстремисти могат да бъдат разбити в краткосрочен план с една бърза операция, също е илюзия, тъй като за да бъде решен този проблем по-устойчиво, трябва да има решение на сирийската криза. Трябва да има някакъв ангажимент за следвоенното възстановяване на Сирия и политическа обвързаност на САЩ, пък и на другите играчи.
Решението е по-цялостно, а не една блиц кампания и завземане на основните градски центрове, които се контролират от “Ислямска държава”. Защото този тип организации имат свойството както да оцеляват, така и да приемат нови и нови форми във времето. И просто това, което ще се случи, е, че “Ислямска държава” или пък нейният наследник ще избуи под нова форма, на нови територии и на нови места. И голяма част от Сирия няма да може да бъде контролирана.
Със сигурност идеята, че Асад може да се превърне в необходимото зло, което да поддържа реда в Сирия в името на Запада и в интерес на Запада, въпреки че не ни харесва, е неработещ вариант и в близките години ще видим, че това няма как да се случи толкова лесно.
Благодаря!
