През последните седмици говорихме за политическа криза, дори предсрочни избори. Подобни епизоди имаше и преди. Но има един опасен момент: този хаос провокира нулева масова обществена реакция, което може да означава само едно.
Настъпил е моментът, в който властта застава на кръстопът – между абсолютната консолидация или болезнено обръщане на 180 градуса към истинската демокрация. И не е нужно да се чудим накъде клонят везните.
През последните години управляващата партия, независимо от коалиционните си партньори, упражняваше модел на управление, характерен за постсъветска държава, в която институциите са красив декор в грозна гротеска.
В подобна държава параван властта и възможността за вземане на решение по собствено усмотрение е голяма, законовият контрол отсъства, актьорите упражняват епизодична власт, която пък разчита на връзки на лична основа, както и на зависимостите на властимащите от различни ресурси.
В случая на България това са не само вътрешнополитическите зависимости, които стават все по-лесно разпознаваеми в триъгълника Борисов-Цацаров-Пеевски, но и външните – например тези от Русия, която все по-нагло и безнаказано се натрапва в българското ежедневие, подпомагана от вътрешните актьори.
Стратегията ГЕРБ и посоката, в която тя отива, могат да се опишат с една дума, която като червей дълбае в съзнанието и масово се използва в пропагандната стратегия:
Стабилност.
В България на новото време тоталитарният спомен все още е жив и именно неговото тежко наследство забавя формирането на адекватна гражданска опозиция с ясни, етично отстоявани линии на политически ценности. Страната ни е уязвима към надигането на крайнодясното или крайнолявото, подобно на много постсъветски държави. Същевременно тоталитарният терор не е опция за мнозинството българи – засега.
Така стабилността остава дулото на оръжието, опряно в тила на обществото.
Без ГЕРБ няма стабилност – идва БСП. Без ГЕРБ няма стабилност – няма инфраструктура. Без ГЕРБ няма демокрация – обратно в тъмното тоталитарно минало. Реториката винаги е една и съща, а резултатите на изборите са еднозначно свидетелство, че стратегията работи безотказно.
И така, силата на Бойко Борисов е в това, че той контролира българската несигурност.
Независимо дали докато хвърля оставки за щяло и нещяло, или докато прави смели изказвания за наркотрафиканти в Народното събрание – в същността си те служат на една и съща цел.
Бойко Борисов, както и корпулентните интереси зад него контролират обществения страх.
Така България остава една арена на политически коалиции според силните на деня, в която политическата олигархия задоволява собствените си зависимости. А обществото остава все така свито в ъгъла.
На тази арена се борят и така наречените рупори на властта, или “Пеевските медии”, срещу малкото останали независими източници на информация. В отсъствието на институции и изградена мрежа от интереси, тези независими медии бързо могат да бъдат задушени, както само през последните дни виждаме, че се случва с “Капитал” и “Дневник”.
Нещо повече – първите системно използват стратегия за захранване на властта, консолидирайки статуквото: който контролира информацията, контролира обществото.
И стигаме до настоящия момент. Гореописаната ситуация върви по кината вече десетилетие – тя бавно се институционализира.
Доказателство за това са наглите посегателства върху върховенството на правото, безпрецедентни досега, за които бяхме критикувани жестоко от множество български и европейски юридически съсловия, както и от Европейската комисия и Венецианската комисия.
Ако този модел на управление се превърне в новата българска институционална реалност, това означава, че на практика потъваме във втори тоталитарен режим.
По същия начин, по който системният тормоз на социалистическата държава се налага над България в продължение на десетина години по време на първичния комунизъм – докато се превърне в нормалност – беззаконието и омнипотентността на ГЕРБСП и прилежащите им “опозиции” бавно, но сигурно строият нов, модерен Социализъм.
Със стабилно корумпирани политически структури, със стабилно всевластен главен прокурор, стабилен монопол над медийната действителност в България (ниско потребление на електронни медии, високо такова на телевизионни, където Пеевски бавно надгражда империята си), нулево върховенство на правото.
Важно е да си спомним, че десет години стабилност стигат, за да се изтрие напълно едно общество. Помнете. Десет години стабилност стигат.
