Утре в центъра на София ще има изстъпления. Ще звучат военни маршове на сила, окупирала България и държала я в подчинение цели 45 години. Ще бъдат поднесени цветя на паметника на едно освобождение, което никога не се е случвало, освен ако не броим за освобождение освобождаването на българския елит от живота и свободата, на българските търговци и индустриалци от собствеността, на земеделците от земята, на целия български народ от свободата, включително и освобождението на най-пострадалите от предишната власт – българските евреи, от каквато собственост и свобода им е останала пощадена от предишния режим. Тази сила и нейните слуги ще репресират, разстрелят или ще изпратят в лагери и затвори и почти всички спасители на евреите. Всъщност сигурно, ако поровим МНОГО СЕРИОЗНО, вероятно ще намерим някое изключение на нерепресиран, но самият факт да търсим изключения е позорен за уж „освободителния“ режим.
В добавка утре може да бъде изгорено някое синьо знаме със звезди или някое раирано със звезди и пак заради „свободата“. Ще наблюдаваме един спектакъл, който вероятно ще включи вносни „ветерани“, които никога не са воювали, тъй като са били на твърде невръстна възраст по време на войната, ще включи хора, които никога не са били освобождавани, пред тотем, който никога не е имал нищо общо с освобождението, а само с налагането върху България на ръждивото прокрустово ложе на диктатурата на „пролетариата“.
Всичко това ще бъде полято с кофи омраза към всичко хубаво, случило се на България през последните 25 години. С щедри дози омраза.
Днес в центъра на София е спокойно. Почти никой освен семействата, загубили някого в месомелачката на Втората световна война, няма да си спомни смъртта на близките. Днес паметниците на загиналите ще останат почти без цветя (а къде са паметниците, знаете ли?).
Всъщност официалният ден на победата над нацизма е днес. Дори е вчера, но днес е приет за официален в по-голямата част от Европа.
На 7 май 1945 г. във френския град Реймс нацистка Германия подписва капитулацията си. На обикновена дървена маса, в присъствието на фотограф и кинооператор и по един офицер от всяка воюваща страна. От страна на СССР присъства никому неизвестният днес ген. Суслопаров. Няколко реплики, няколко подписа върху обикновен лист хартия и така е сложен край на най-кървавата война в Европа. Затова и Великобритания и цялата британска общност отбелязват този ден всяка година на 7 май.
Но в СССР винаги са гледали много сериозно на пиара и на пропагандата, затова на следващия ден е организирано ново подписване – този път сред суматоха от журналисти, камери, фотоапарати, пагони, светлини и знамена. Този път съветският подпис под документа полага един от най-големите кръволоци в световната история – Георгий Жуков, известен с това, че е харчел войниците си по време на войната по-бързо от еднократни носни кърпи и дори след войната е успял да убие няколко хиляди, или дори десетки хиляди в ядрен експеримент. И когото родна Стрелча награди с паметник.
„Официалното“ подписване на капитулацията става късно вечерта, след 22 часа западноевропейско време, така че в Западна и Централна Европа (включително в България) все още е осми, а в СССР вече е девети май.
Затова и утре ще наблюдаваме ритуала по открадване на победата от България. Открадването ѝ за втори път, след като веднъж България беше лишена от правото да бъде призната за воюваща страна срещу нацизма.
А кой я лиши?
Направиха го Йосиф Сталин и българските комунисти, завзели властта в България в първата половина на септември 1944 г. Затова българската армия участва в заключителния етап на войната като ЧАСТ ОТ червената армия, а не ЗАЕДНО С нея. Затова и след около 30 000 жертви и големи материални загуби срещу нацистите България отново е върната в групата на победените и изплащащи репарации на победителите дълги десетилетия след края на бойните действия.
Но нали България е била съюзник на нацистка Германия? Съюзниците на Германия не са ли победени по подразбиране? Не е задължително. Подписвайки пакта Молотов – Рибентроп (по-правилно е да се нарича договор Сталин-Хитлер или Московски договор), СССР също е съюзник на Германия между 23 август 1939 г. и 22 юни 1941 г., участващ заедно с Германия в агресия срещу трети страни (Полша), във военни престъпления (Катин), в самостоятелни агресивни бойни действия срещу гранични държави (Румъния, Финландия), а също и в окупацията на независимите тогава прибалтийски републики Литва, Латвия и Естония.
Въпреки че периодът на Втората световна война вероятно е този, по който е изхабена най-много хартия, изразходена е най-много кинолента и магнитофонна лента, с които са пълни българските хранилища на кино и литература, българската история все още е нашарена с бели петна. Все още остават множество въпроси, чиито отговори не се намират или поне не се намират лесно и не се познават от широката публика.
Това са въпросите за подготовката и влизането на България във войната до 8 септември 1944, въпросът за отношението на управляващата след 1944 г. БКП към влизането в Тристранния пакт, отговорността на българските власти към управляваните територии, които сега са части от Събрия, Македония и Гърция.
Почти непознат е въпросът за отговорността за съдбата на бившите български военнослужещи в югославската армия, които дават почти толкова жертви, колкото дава и българската армия, съдбата на зарязаните на югославска и гръцка територия население и войска и удивителните истории на спасението на част от тях, какъвто е случаят с пленените от немски части български войници в Охрид.
До ден днешен са обвити в митове бомбардировките на съюзниците над България и отговорността за тях. Жива е дори и измислицата за използването на играчки бомби в България, уж използвани специално за унищожаване на деца.
Неясна на широката публика е и ролята на българските комунисти в създаването на македонска република, нация и език, в гръцката гражданска война, както и в кървавия процес на превръщането на България от европейска монархия в тоталитарна диктатура.
От години в съвременна Русия се говори за въвеждането на жестока законова забрана, предвиждаща реални наказания, за „преразглеждането на изводите от Втората световна война“. Като че ли някой би могъл да отрече факта чия столица и чия държава бяха демилитаризирани, окупирани и разделени на четири след края на войната и кой диктатор се самоуби в подземния си бункер.
Зад фразата се крие нещо друго – крие се усилието да бъде прикрита ролята на СССР за разпалване на Втората световна война, отговорността за съветизацията на „освободените“ територии, включително и на България, отговорността за червените концлагери и жертвите им, отговорността за желязната завеса, спусната върху Европа от желязната ръка на сталинизма, просъществувала чак до 1989 г.
И в крайна сметка прави се опит за опазването на митология, от която съвременният кремълски режим черпи легитимност да потиска собствените си граждани, да анексира чужди територии, да подклажда граждански войни и да анимира зомбирания труп на съветската империя.
И точно това зомбиращо усилие ще се чества утре в София на девети май, когато пак ще бъде открадната победата от осми, когато дори и на българските жертви във войната ще бъде посегнато отново, за да бъдат принесени в жертва на черно-оранжевия (бивш червен) култ.
Победата е днес, кражбата е утре.
* Текстът е публикуван за първи път на 8 май 2016 г.
