SHARE

Ан Апълбаум е журналист, роден в САЩ, с полско гражданство, носител на “Пулицър” за книгата ѝ “Лагерите на смъртта ГУЛаг”. През годините тя работи като редактор и колумнист в Economist, Washington Post и британските Spectator и Evening Standard. Тя има засилен интерес към Русия и посткомунистическото развитие на Източния блок. За Washington Post тя разказва за движението на „жълтите жилетки“, което вчера успя да накара френския президент и неговото да правителство да отложат с половин година вдигането на данъците върху горивата. 

Огън, фойерверки, сълзотворен газ погълнаха Париж в събота вечер. В неделната утрин останките на изгорели коли бяха обляли улиците, а графити Arc de Triomphe. По-малки и в по-голямата си част по-мирни протести имаше из страната, където в последните няколко седмици протестиращите чупеха таксуващи тол-системи, камери за превишена скорост по магистралите, блокираха трафика и запушваха входовете на местните данъчни сгради.

Протестиращите са gilets jaunes – жълтите жилетки, кръстени на светлоотразителни дрехи, които носят и които често – и неточно – биват описвани като „изникнали отникъде„.

Вярно – произходът им е нетрадиционен: В миналото политическите партии във Франция, както и в останалата част на Европа, покълваха от вече установени институции – профсъюзите произведоха социалдемократите, например църквата в много страни произведе християндемократите. Хората се припознаваха в тези, с които се срещат по клубове, събрания, кафенета.

За разлика от тях представителите на това обществено движение – ако изобщо може да се определи като движение – не са се срещнали в реални институции – наместо това са се намерили в интернет, където чрез социалните медии и онлайн петициите можеш в един момент да се припознаваш с една група, на следващия с друга.

Заради произхода си от киберпространството жълтите жилетки не са свързани с нито една от съществуващите партии, макар няколко вече да се опитват да ги яхнат. Франсоа Руфин, крайнолевият политик с дълбока ненавист към френския президент Еманюел Макрон, вече се явава на маршовете на жълтите жилетки. Марин льо Пен – крайнодесният лидер – също се хвърля да ги защитава и мнозина подозират, че именно последователите ѝ – или хора с още по-екстремни кроежи – са отговорни за превръщането на едни мирни демонстрации в насилствени прояви.

Но всяко твърдение за обвързване е просто опортюнистично, тъй като самото движение няма лидер. Наместо това е избрало осем говорителя с различен произход и не може да се каже, че принадлежат на определена партия или дори класа.

Наместо идеология или ясна философия жълтите жилетки, изглежда, споделят определен брой общи нагласи, както и определена – да кажем – естетика.

Те недоволстват от зелените данъци, които увеличават цените на бензина, и не харесват скоростните ограничения по френските пътища. И най-вече те са гневни като цяло, което е и част от обяснението защо движение, което допреди месец не съществуваше, се консолидира толкова бързо: Гневът е едно от нещата, които бързо се разпространява по социалните мрежи –  форма на комуникация, предразположена към емоциите; гневът също е едно от нещата, което сплотява хората в свят, в който профсъюзите, църквите и партиите започват да губят своето значение.

Един от протестиращите декламира: „Всички вие – визирайки цялата политическа класа, крайнолеви, десни и центристи – вече сте ненужни“.

Тук има ирония: Политическата партия на Макрон La République En Marche също започна като антипарийна партия – параклис за хората, които вече не се припознават с традиционните партии. Но тя бе зачената в политически контекст и членовете ѝ участваха в избори. В резултат  En Marche, която само преди три години не съществуваше, сега е смятана за част от статуквото, което бе създадена да пребори.

Френската история е изпълнена с революции, погълнати от дори по-радикални революции, но скоростта на промените сега е спираща дъха. Може би това също така е историята за това как парийната лоялност, веднъж нарушена, е трудно отново да се изгради.

Предвид тази нова реалност, е важно да бъде намерен начин тези спонтанни антиполитически движения да бъдат въвлечени в по-формални институции, да станат част от публичния дебат по формален начин, от сделките и компромиси те, нужни на съвременната демокрация.

И също е толкова важно да предотвратим тези движения от това да бъдат яхнати от хора с по-мрачни планове.

И това не са само проблеми на французите: Голяма част от демократичния свят днес е изправена пред подобни предизвикателства. Ако президентите, парламентите, съществуващите партии и институции намерят начин да ги чуят, да ги приобщат и променят, тогава демокрацията ще оцелее и в XXI в. Ако ли не, може и да не оцелее.

SHARE
Смислен прочит на събитията, които имат значение.