SHARE

Тъй като демократичната ни история е кратка, съществува едно неразбиране на понятието „демокрация“. Демокрацията се приравнява просто на провеждането на избори и управлението от страна на този или тези, които спечелят най-много гласове.

Всъщност, ако трябва да сме терминологично точни, това Е демокрация, но не такава, каквато има в развитите европейски държави и САЩ. Там има т.нар. „либерална демокрация“ (и думата „либерална“ не идва от това, че всички са либерали, разбира, се). Та, когато говорим за демокрация, в общия случай имаме предвид именно либералната демокрация на развития Запад.

Авторитарни лидери обичат да си играят с думата „демокрация“, защото най-често биват избирани с мнозинство от хората (дали поради липса на алтернатива, дали от страх, дали в резултат на пропаганда е отделен въпрос). Както е добре известно, Хитлер е бил избран с избори. А последвалият националсоциалистически режим далеч не е демократичен. Един от успешните авторитарни лидери – Ли Куан Ю, основател и премиер на Сингапур в продължение на десетилетия – използва думите „югоизточноазиатска демокрация“, за да облече авторитаризма си в хубави думи. Но Сингапур е дълга и специфична тема.

Напоследък това неразбиране на демокрацията (либералната такава) води до например изказвания на телевизионен водещ, че „ако народът каже да ходим със зелени гащи, ще ходим със зелени гащи“. Или на премиер, че маломерните партии са кърлежи, или че като е „бил“ на избори, значи другият не е прав. Т.е. в пространството се носи допускането, че който има повече гласове, е прав, и каквото каже мнозинството от хората, трябва да бъде закон. Това не е точно демокрация.

Демокрацията, към която се стремим, е такава, която защитава правата на всички. Такава, в която мнозинството определя посоката на развитие, но в която мнозинството не може в изблик на временно заблуждение да изкорени, да „счупи“ всичко. Затова има конституция, институции и основни правила, които да не могат да се променят само защото в даден момент повече от половината хора са били на едно обратно мнение. Например ако утре има референдум за връщане на член първи в конституцията (за ръководната роля на партията), референдумът ще е нищожен. Защото конституцията казва, че с референдум не може тя да се променя (в определени нейни части). Това привидно ограничава „волята на народа“, но на практика е много по-добър начин за защитаване на правата на същия този народ и за осигуряване на неговото развитие.

Когато говорим за мнозинство, трябва да имаме предвид и друго – в момента например представителството в българския парламент е леко изкривено – в по-малки райони са нужни по-малко гласове за избор на депутат. София „вкарва“ по-малко депутати, отколкото ако се гледаше само населението. В Европейския парламент е аналогично – България има повече депутати, отколкото бихме имали, ако се гледаше само броят на населението. Това е търсен ефект, за да няма централизация на властта – за да не се ръководи цялата държава от хора от София, Пловдив и Варна, а останалите „кучета ги яли“. За да не определят Германия, Франция и Великобритания сами бъдещето на Европа (те не че могат да се разберат, но това също е друго тема – сега без Великобритания е по-вероятно да има съгласие по повече въпроси).

В САЩ този подход води в някои случаи до президент, избран с 2 милиона по-малко гласове, отколкото опонента му. Това обаче не е проблем на непропорционалното разпределение на гласовете между щатите (което се прави за да не доминират големите щати над малките), а е проблем на системата „победителят взема всичко“. Т.е. ако гласовете в избирателната колегия бяха пропорционални на спечелените гласове във всеки щат, при запазване на по-високата тежест на гласа в малките щати, нямаше да се стига до такива странности.

Та демокрацията не е просто управление на мнозинството. И не трябва да бъде, защото това води до сътресения и проблеми за това мнозинство. Не, не казвам, че „хората не знаят какво искат“. Казвам, че институционализираните правила позволяват по-плавно привеждане на волята на мнозинството в действие. И защитават малцинствата (етнически, религиозни, и др.), които иначе биха били тъпкани.

Един пример е Кипър, където в резултат на репресивна политика на Гърция турското малцинство се чувства застрашено и Турция напада, за да ги защити. Не казвам, че Турция е права, но в такива случаи прави няма. И успешното прилагане на либерална демокрация може да предотврати такива конфликти изцяло, вместо да се чудим после кой е прав и кой е агресор.

И не, това, че някой е получил повече гласове на избори, не значи, че е прав. И не значи, че мнението му има повече тежест от това на останалите. Значи единствено, че му е била дадена възможността да приведе мнението си в действие. И когато някой каже, че „такава е волята на народа“, трябва да се сетим, че уж в името на народа и уж по волята народа са били извършвани най-големите престъпления в историята.

А демокрацията е много повече от това да гласуваме. Тя е постоянното участие, пряко или косвено, в обществените процеси. „Гласувах им, да се оправят“ не е демокрация, а отбиване на номера.

Знам, че в няколко абзаца не успях да синтезирам какво е либералната демокрация и какво трябва да правим, за да я имаме. Но целта беше да кажа какво не е. А какво е – според „Укипедия“:

Либерална демокрация, назовавана също и като буржоазна демокрация, конституционална демокрация или западен тип демокрация, е либерална политическа идеология и форма на управление, която се осъществява според принципите на класическия либерализъм. Според принципите на либералната демокрация изборите трябва да са свободни и честни и политическият процес трябва да се развива в условия на конкуренция, политическият плурализъм обикновено се дефинира като присъствие на много и различни политически партии.

Текстът е препубликуван от блога на автора „БЛОГодаря“ с негово разрешение. Акцентите са на редакцията на Терминал 3. 

Заглавно изображение: Карикатура на  KAL/The Economist

SHARE
Софтуерен инженер и архитект, експерт по електронно управление, лингвист и блогър