SHARE

Публикуваме без съкращения речта на Давид Джамбазов, един от основателите на нашата медия, пред МОЧА и многохилядното шествие под надслова “Не сме неутрални”, провело се в София на 7 април. Давид е и човекът, който направи демонстрация пред Руския културно-информационен център в знак на протест срещу зверствата в Буча.

“Чудно е, че още държа на идеалите си, защото те изглеждат толкова абсурдни и невъзможни за осъществяване. Аз все пак оставам с тях, въпреки всичко, защото все още вярвам че хората са добри в сърцата си. И никой няма нужда да чака дори една минута преди да започне да прави света по-добър.”

Това не са мои думи. Това са думите на Анне Франк – най-силният глас достигащ до нас от предния път, когато Европа погледна в лицето абсолютното зло, опитващо се да изтрие от Земята цели народи, тяхната култура, тяхната история.

Сега през 2022, това зло отново е тук. И пак ни гледа в очите.

От телевизиите ме попитаха какво почуствах, когато легнах с вързани ръце на пода пред руския културен център. Аз им казах, че ръцете ми веднага изтръпнаха, че беше студено, че си представих какво им е било на разстреляните хора в Буча, докато са чакали да се реши съдбата им.

Но има още нещо, което не казах на репортерите. Една тайна, която сега ще споделя с вас. Аз се почуствах адски силен. Аз стоя сам на земята с вързани ръце, а те се удрят в мен. Джиу джитсу.

Вие сте тук и аз виждам, че всеки един от вас знае за какво става въпрос. Всеки един от вас по свой начин е силен и смел. Аз ви поздравявам.

Както поздравявам и Марина, лекар от Кийв, която целува съпруга си, качва се в колата, взета преждевременно от сервиза, и заедно с децата си – на 3 и на 8, сестра ѝ и двамата ѝ сина, тръгват сгушени в купето, с повреден двигател и малко вещи – в колата няма много място – към България. Въпреки че не шофира добре,  въпреки че не иска да оставя съпруга си и града си в бедата, въпреки че не знае какво я чака по пътя или когато пристигне.

Поздравявам и Ирина, театрален учител от Москва, която на 24-ти февруари си слага украинското знаме на профила, излиза на улицата и нарича войната война. След като руския парламент въведе наказание от 15 години за споменаване на истината за войната, Ира грабна дъщеря си и излетя на последния руски полет до Истанбул, за да стигне до България след два дена път, през който от багажа ѝ изчезват безценните лекарства на детето ѝ.

Защо идват тук? Защото България, със всичките си проблеми, днес е свободна държава. Ние трябва да уважаваме, да ценим и да пазим тази свобода. Единственият начин да го направим е да помогнем на смелите украинци, които в този момент жертват всичко, за да защитят не само себе си, семействата и земята си, но и нас. Ние, свободните хора в свободния свят им дължим всичката си подкрепа в тази неравна битка срещу путинисткото зло, което заплашва да унищожи не само Украйна, но и свободата като такава. А Русия вече стана първата му жертва.

В нашето шествие ни изминахме път не само по улиците на София, но и през сърцата на българите. От Катедралния храм, покрай паметника на Левски, Докторската градина (обърнете внимание следващия път колко украински имена има на него), руския културен център, Българската Национална Телевизия, за достигнем до тук – Паметника на Съветската Армия.

Този паметник е символ, а сега символите са важни.

Въпросът е, символ на какво?

Моето мнение е, че този паметник е символ на една лъжа.

Лъжата не е, че съветските войници имат най-големия принос за победата над Нацисткия режим. Лъжата не е, че ние трябва да сме им благодарни за това. Лъжата е, че режима на Сталин, построил този монумент в центъра на София, го е направил от благодарност към хората, жертвали всичко, за да защитят живота на близките си, домовете си, земята си. Хора, идващи от всяка територия на вече несъществуващия Съветски Съюз, но най-вече руснаци, украинци и белоруси.

Защо е лъжа? Защото след победата, най-способните, най-свестните, най-интелектуалните съветски бойни офицери са изпратени в Гулаг. Усетили силата на индивидуалната свобода, която идва от преодоляването на страха от смъртта, те се явяват най-голямата заплаха за режим на Сталин, построил този паметник.

Тази лъжа живее и днес, превъплътена в зловещия танц на смъртта наречен Бессмертный полк, в бедните дечица, строени да маршируват във военни униформи на 9-ти май. Държава без бъдеще изгражда култ към миналото. Минало осеяно със смърт.

Понякога се чудя дали ние българите напълно сме забравили героите си. Левски не е умрял за Велика България на три морета както биха ни убеждавали “ченге-патриотите”. Напротив, той е живял за да остане свободен човек, помогнал на хората до себе си също да бъдат свободни.

Днес това правят украинците. Всеки по собствен начин, на своя отговорност. Затова побеждават. Ако ние бъдем дори малко като тях, България ще бъде свободна държава. Чиста и свята република. Слава на Украйна.

Снимка на корицата: Ирина Джамбазова от Фейсбук

SHARE
Смислен прочит на събитията, които имат значение.