Да пребориш авторитаризма с оръжията на демокрацията: Мария Дж.Стефан е съавтор на книгата „Защо гражданската съпротива работи: Стратегическата логика на мирния конфликт“ и е един от редакторите на „Завръща ли се Авторитаризмът?“, а Тимъти Снайдър е историк от Йейл и автор на бестселъра „За тиранията: двайсет урока от двадесети век“. За The Guardian те разказват за силата на гражданската съпротива като единствен изход за борба с авторитарните режими, а Давид Джабмазов прилага техните изводи към българската действителност.
“След разрастването на демокрацията в края на XX век авторитаризмът засенчва отново целия свят. В САЩ подкрепящите демокрацията са обезкуражени, представяйки си “край на историята”, в който нищо друго освен собствените им идеи не е възможно. Същевременно авторитарианците продължаваха да практикуват стари тактики и да чертаят нови планове.
Време е онези, които подкрепят демокрацията, да си спомнят това, за което активистите по целия свят са платили висока цена: как да печелят.
Модерните авторитарианци разчитат на репресии, натиск, корупция и кооптиране, за да затвърдят властта си. “Наръчникът на диктатора”, на който разчита Орбан в Унгария, Ердоган в Турция, Мадуро във Венецуела, Зума в Южна Африка, Дуерте във Филипините и Тръмп в САЩ, проповядва традиционните тактики: атаки над журналисти, прехвърляне на обвиненията за разделението към чужденците и “платените протестиращи”, превръщане на малцинствата и уязвимите групи в изкупителни жертви, отслабване на балансите на властта, награждаване на лоялистите, използването на военни и като цяло опити да се принизи политиката до ситуация на приятели и врагове, ние и другите.
Същевременно тактиките на тираните изискват съгласието на голям брой хора. Първият урок в такъв случай би бил да не се подчиняваме предварително. Ако хората направят минималното усилие да обмислят тяхното собствено усещане за ценности и патриотизъм, вместо подсъзнателно да се приспособяват към новата реалност, въздигащите се авторитарианци ще се изправят пред огромен проблем. Добрите граждани тогава ще попитат: но какво да правим? Историята дава отговор: гражданска съпротива.
Невъоръжени граждани, които използват петиции, бойкоти, стачки и други мирни методи, са способни да забавят, да смутят и дори да спрат авторитаризма. Гражданската съпротива е два пъти по ефективна от въоръжената борба. […]
Масовото и разнородно участие дава сили на реформатори и дисиденти и отслабва подкрепата на фундаметалистите. Най-добрият индикатор за здравето на гражданската съпротива в такъв случай е дали големината и представителността на активното участие расте.”
По този най-важен критерий в България нещата не отиват на добре. Ако говорим строго академично, в България не съществува авторитарен модел – изпълнителната власт се сменя достатъчно регулярно по мирен и законосъобразен начин. Проблемът е в това, че дейността на всички институции по отношение на правораздавателни, регулаторни и ресурсо-разпределителни държавни функции се подчинява почти изцяло на несменяем модел от договорки и взаимозависимости. Те са изцяло извън законовата рамка на една правова европейска държава. В това отношение авторитаризмът в България е завоалиран. Той е авторитаризъм на взаимно изгодната далавера между ключови политически и институционални играчи. Но това е една много повърхностна завоалираност, тъй като този авторитаризъм е очевиден в последствията си. Едва ли има граждани на България, които да не го усещат, да не могат да го идентифицират или да не могат да посочат шокиращ негов пример.
Въпреки това съпротивата срещу този модел в България към този момент е слаба. Масовите протести срещу назначението на Делян Пеевски в ДАНС и кабинета „Орешарски“ през 2013 са котата, по която е логично да се измерва здравето на антиавторитарното, антикорупционно движение. На тази база дори по-големи събития като скорошния „Марш за правосъдие“, събрал около 1000 души, показват сериозна слабост.
“Гражданската съпротива е стратегическа. Движенията създават ясни, постижими цели (постигане на независими търговски профсъюзи в случая на “Солидарност”; десегрегацията на публични пространства по време на движението за граждански права в САЩ) и знаят кога и как да обявяват малки победи. Те трябва да понесат неизбежни неуспехи – арести, големи контрамобилизации на подкрепящи режима и съдебни загуби, докато същевременно набират инерция.
Движенията могат да приемат много различни форми, но децентрализираното лидерство с корени в местни общности е по-важно от харизматичните лидери. Сръбското движение „Отпор“ комбинира централизирано планиране с децентрализирана тактическа адаптация и набиране на хора. […]
Движения, които разработват и следват широк спектър от тактики, включително онези, които сплотяват хората и ги насочват към конкретни действия (маршове, седящи протести, блокади), и онези, които включват разпръснати действия на съпротива (бойкот на стоки, на места), е най-вероятно да се задържат и да се разраснат.
Да се повтаря една и съща стратегия е скучно, предвидимо и малко вероятно да постигне резултат. […]”
Основен момент е неспособността на българската антиавторитарна общност да постави стратегически цели и да формулира конкретни стъпки за постигането им. За да може да набере инерция и обществена енергия, едно движение „трябва да постоянно да си задава ясни и постижими цели, както и да знае кога и как да обявява малки, но легитимни победи“. То трябва да е готово да преодолява неизбежните спънки – контрапротести в подкрепа на властта, законодателни загуби, арести. Трябва да търси начин тези спънки да се превърнат в оръжия.
Докато масовите протести през 2013 г. имаха частичен успех в тази посока, в крайна сметка те загубиха своя фокус и своята сила. Основен пропуск, който спомогна за това, е неуспехът да се създаде децентрализирано лидерство, базирано в местни общности из цяла България. Общности със свои конкретни проблеми (които имат специфични особености въпреки корените си в глобалния проблем на авторитарното корумпирано управление), които няма как да бъдат адресирани от центъра. Това е по-важен фактор дори от наличието на харизматичен лидер, какъвто българското движение така или иначе няма.
Друг проблем е, че повторяемите акции губят своята острота и вниманието на обществото много бързо. Протестите от 2013 г. показаха убедителна издръжливост, както и мъдрост да се предпазят от насилие, но в крайна сметка разпиляха енергията си. И докато отделни участници продължават да търсят и да намират алтернативни действия, това е до голяма степен изолиран процес, извършван „на парче“.
Масовият протест е и най-мързеливата форма на съпротива, тъй като изисква най-малко време, подготовка и усилие, защото разчита общото недоволство да изкара хората на улицата. Но във въображението на много от най-активните хора, срещнали се на улицата през 2013 г., идеята за масово шествие продължава да държи най-яркия образ. Осланянето само на тази форма на съпротива е стратегическа грешка и изминалите 4 години на не по-малки безобразия от назначението на Пеевски в контраста на все по-разочароващи протести го показват.
“Авторитарните режими често търсят провокиране на насилие чрез опозиционни елементи с цел да оправдаят репресивни мерки. Неагресивните движения инвестират в тренировка, имат определен код за държание и лица, които осигуряват дисциплина по време на протести, така че да няма насилие. Проучвания посочват, че колкото по-силна е организацията на едно движение, толкова по-малко вероятно е отговорът на насилие с насилие, което отслабва съпротивата и намалява нивото на гражданско участие.
Успешните движения трябва да са способни да вдъхват надежда и оптимизъм, за да поддържат участието на хората в съпротивата и да фокусират масите над съграждането на алтернативни системи. Авторитаристите се хранят от общия страх, апатия, отказ и чувство за дезориентираност. Лидерите на движения трябва да вдъхнат на хората сигурността, че тяхното участие и жертви ще пожънат успех, нещо, което лидерът на “Солидарност” Адам Мичник разбира добре: “На първо място трябва да създадем стратегия на надежда за хората и да им покажем, че техните усилия и рискове имат бъдеще.”
Успешните движения в историята успяват най-вече да вдъхновят надежда и оптимизъм за промяна, за да провокират участието на широк кръг хора от цялото общество. Тук е вероятно и най-доброто обяснение за неуспехите на българското антикорупционно и антиавторитарно движение. Едно истинско обнадеждаване, което да привлече участието на разнообразни представители на цялото общество, би спомогнало да се построят алтернативните системи, които да противостоят на концентрирането на властта в ръцете на шепа корупционери. Време е да се помисли сериозно и с поглед към други успешни движения по света над това как да се върнат енергията, въображението и оптимизмът на идеята за неавторитарна, некорумпирана, свободна България.
