На днешната дата през 2008 г. умира руският писател, критик на властта в Кремъл Александър Солженицин. По този повод ви предлагаме едно изключително въздействащо есе „Да не се живее в лъжа!“, написано през 1974 г., ден преди Солженицин да бъде арестуван от съветските власти.
Някога не смеехме дори нещо да прошепнем. Сега, ето, пишем и четем Самиздат, и вече един на друг, в пушалните на научните институти, се жалваме: те на маймуни ни направиха, те докъде ли ще ни докарат! И ненужното космическо самохвалство при разорението и бедността у дома, и укрепването на далечни дивашки режими, и разпалването на граждански войни, и безразсъдното отглеждане на Мао Цзедун (с наши пари) – а сега ще ни насъскат срещу него, и трябва да тръгваш, а къде ще се скриеш? И съдят, когото искат, и здравите разболяват – всичко това „те“, а ние сме безсилни.
Ножът вече опира до кокала, всеобщата духовна гибел вече всички ни обгръща, а физическата аха-аха ще доплава и ще ни изгори и нас, и децата ни, а ние по стар обичай все се усмихваме страхливо и заекваме:
– А как ще им помогнем? Нямаме сили.
Ние толкова безнадеждно сме отвикнали от всичко човешко, че за днешната скромна дажба сме готови да продадем всичките си принципи, душата си, всички усилия на нашите предци, всички възможности за нашите потомци – само да не разстройваме нашето унило съществуване. Не ни е останала нито твърдост, нито гордост, нито сърдечна жар. Ние не се страхуваме от всеобщата атомна смърт, не се страхуваме от Третата световна (може пък да успеем да се сврем в някоя цепнатинка!) – ние се боим единствено от крачките на гражданското мъжество! Само да не ни откъсват от стадото, само да не правим сами стъпки встрани – и изведнъж да се окажем без бял хляб, автомати за газирана вода и московско жителство.
И както ни втълпяваха на политпросветите, толкова ни е хубаво да живеем довеки: средата, социалните условия, от тях няма да избягаш, битието определя съзнанието, ние какво общо имаме? Ние нищо не можем да сторим.
А ние можем – всичко! – но се самозалъгваме, за да се самоуспокоим. Никакви „те“ не са ни виновни за нищо – ние и само ние!
Ще ни възразят: но нали всъщност нищо не можем да измислим! Залепиха ни устите, не ни слушат, не ни питат. Как да ги заставим да ни послушат?
Да ги убедим в правотата си – невъзможно е.
Естествено би било да ги избираме! – но избори не съществуват в нашата страна.
На Запад хората познават стачките, демонстрациите, протестите, но ние сме твърде безпомощни: как така – да се откажеш от работата си, как така – да излезеш на улицата?
Всички други съдбоносни пътища за последния век са изпробвани в горчивата руска история — при това не върху нас, и наистина не е необходимо отново! Сега, когато всички брадви изсякоха своето, когато всичко посято избуя – вече се вижда как сме се заблуждавали, как се превърнаха в дим младите, самонадеяните, които мислеха чрез терор и кърваво въстание и гражданска война да направят страната щастлива и справедлива. Не, благодарим ви, отци на просвещението! Сега ние знаем, че гнусотата на методите се размножава в гнусотата на резултатите. Нашите ръце — нека останат чисти!
И така, кръгът се затваря? И всъщност изход няма? И ни остава само бездейно да чакаме, да чакаме: може пък нещо да се случи от само себе си?…
Но никога няма да бъдем оставени на мира, ако всеки ден я признаваме, прославяме и утвърждаваме, ако не се оттласнем от най-чувствителната точка.
От лъжата.
Когато насилието се втурва в мирния живот на хората – неговото лице свети от самоувереност, то развява байрака си и крещи — „Аз съм насилието! Разпръсни се, ще те смачкам!“. Но насилието бързо старее, няколко години — и то вече не е сигурно в себе си, и за да се задържи, за да изглежда прилично, – непременно вика на помощ своя съюзник — Лъжата. Иначе казано – насилието не може да се прикрие с нещо друго освен с лъжа, а лъжата може да се крепи единствено с насилие. И не всеки ден, не на всяко рамо слага насилието тежката си лапа – то изисква от нас само покорството на лъжата, ежедневното участие в лъжата – и в това се състои цялото верноподанство.
И тук лежи пренебрегваният от нас, най-простият, най-достъпният ключ към нашето освобождение – нашето лично неучастие в лъжата! Нека лъжата всичко покрие, нека лъжата всичко владее, но ние нека се съпротивляваме в най-малкото: Лъжата не владее чрез мен!
И това – този малък процеп в мнимият обръч на нашето бездействие! – е най-лекият път за нас и най-разрушителният за лъжата. Защото, когато хората се отмятат от лъжата – тя просто спира да съществува. Като зараза, която може да върлува само по хората.
Не си признаваме, не сме съзрели да ходим по площадите и да викаме гръмогласно това, което мислим – не е необходимо, това е страшно. Но поне да се откажем да говорим това, което не мислим!
Това е и нашият път, най-лекият и най-достъпният при нашата органична страхливост, много по-лек (страшно е дори да се каже на глас) от гражданското неподчинение на Ганди.
Нашият път: в нищо да не подкрепяме съзнателно лъжата! Да осъзнаем къде е границата на лъжата (за всеки тя изглежда различно) – да се отстъпи от тази гангренна граница! Да не подлепяме мъртвите костици и люспи на Идеологията, да не съшиваме отново гнилия парцал – и ние ще бъдем поразени колко бързо и безпомощно лъжата изчезва и кога трябва да бъдем голи – за да се явим пред света голи.
И така, в момента на нашето подчинение нека всеки избере – остава ли той съзнателен слуга на лъжата (разбира се, не поради склонност към лъжа, а заради изхранването на семейството, заради възпитанието на децата в духа на лъжата!), или е дошло време честният човек да се отърси от нея, за да бъде достоен за уважението на децата си и на съвременниците си. И нека от този ден:
– той няма да напише, да подпише, да напечата по никакъв начин нито една фраза, изкривяваща, по негово мнение, истината;
– такава фраза той няма нито в частен разговор, нито на публично място да изкаже, нито да напише на бележка, нито в ролята на агитатор, на учител, на възпитател или в театрална роля;
– живописно, скулптурно, фотографски, технически, музикално няма да изобрази, да съпроводи, да предаде нито една лъжлива мисъл, нито едно изкривяване на истината, което забелязва;
– няма да приведе нито устно, нито писмено нито един „ръководен“ цитат от угода, за да се застрахова, за успеха на работата си, ако не споделя изцяло изказаната мисъл или тя не се отнася точно за неговата ситуация;
– няма да се остави да бъде принуден да отиде на демонстрация или митинг, ако те се случват против желанието и волята му, няма да вземе в ръце, няма да повдигне транспарант, лозунг, който не споделя напълно;
– няма да вдигне ръка да гласува за предложение, на което не съчувства искрено; няма да гласува нито явно, нито тайно за лице, което смята за недостойно или съмнително;
– няма да се остави да бъде принуден да бъде отведен на събрание, където се очаква принудително, изкривено обсъждане на въпроса;
– веднага ще напусне заседанието, събранието, лекцията, спектакъла, кинопрожекцията, щом усети лъжа от устата на оратора, идеологизиран възглед или безсрамна пропаганда;
– няма да се абонира или да си купи такъв вестник или списание, където информацията се изкривява, а първостепенните факти се скриват.
Изброихме, разбира се, не всички и възможни начини за отхвърляне на лъжата. Но този, който започне с очистването – с погледа на очистващ се, лесно ще различи и другите случаи.
Да, в началото няма да е лесно. Някой ще трябва да се лиши от работата си. Младите, желаещи да живеят в истина, много ще усложнят живота си – защото попитите с лъжа уроци трябва да бъдат отбягвани. Но дори за никой, който иска да бъде честен, днес не остава пътечка за бягство, в нито един ден, в областта дори на най-безопасните технически науки, не можеш да избягаш от стъпките – в посока на истината или в посока на лъжата; в посока на духовната независимост или на духовното лакейство. И този, на когото не достига смелост дори за защита на душата си – нека не се гордее със своите напредничави възгледи, нека не се кичи, че той е академик или народен артист, заслужил деец или генерал – нека просто каже – аз съм нищожество и страхливец, само за да бъда с пълен стомах и на топло.
Дори този път – най-умереният от всички пътища на съпротива – за привикналите сред нас ще бъде нелек. Но колко по-лек е от самоизгарянето или дори от гладната стачка: пламъкът не обхваща тялото ти, очите ти не се пукат от горещина, а черен хляб с чиста вода винаги ще се намери за семейството ти.
Предаденият от нас. Излъганият от нас велик европейски народ – чехословашкият, не ни ли показа как срещу танкове застава незащитената гръд, ако в нея тупти достойно сърце?
Това ще бъде нелек път – но и един от най-леките възможни. Нелек избор за тялото, но единствен за душата. Нелек път – но при нас има хора, дори десетки, които с години устояват на всички горни точки и живеят в истина.
И така, не трябва първи да стъпите на този път, а да се присъедините към него! Още по-лек и по-кратък изглежда този път, колкото по-задружно, по-плътно застанем на него! Ще бъдем хиляди – и няма да могат да се справят с нас. Ще станем десетки хиляди и няма да можем да познаем страната си!
Ако решим да бъдем страхливи, то достатъчно е да се оплакваме, че някой не ни дава да дишаме – ние самите на себе си не позволяваме! Да се прегънем още, да почакаме, а нашите братя биолози да се трудят да четат мислите ни и да променят гените ни.
Ако ние и в това бъдем страхливци, то ние сме нищожни, безнадеждни, и заслужаваме пушкинското презрение:
Трябват ли им на стадата
даровете на свободата?
От поколение на поколение те наследяват
бича и сеното в хранилката.
***
* К чему стадам дары свободы?
Наследство их из рода в роды
Ярмо с гремушками да бич.
Из „Изыде сеятель сеяти семена своя“ на Пушкин
Превод: Константин Павлов-Комитата
