SHARE

Когато Христо Иванов пое поста министър на правосъдието във второто служебно правителство на президента Плевнелиев, някой ми каза: “Тази, неговата идея за мащабна съдебна реформа не е нито за този формат на управление, нито за този момент, нито пък е на дневния ред, на когото и да било”. Замълчах. Признавам, че за първи път чувах, че това е голямата идея на Христо. Но в същото време за мен това е голямата тема от 20 години. Като журналист, който отразяваше проблемите именно в съдебната система в края на миналия и началото на този век (как звучи само, но е истина…), аз съм виждала да се сменят няколко министри на правосъдието с техните идеи за съдебна реформа. Виждала съм да се сменят няколко министри на вътрешните работи с техните идеи за съдебна реформа. Интервюирала съм и някои главни секретари на МВР, които са признавали откровено, че желаят промяна, при която министърът на правосъдието да бъде главен прокурор. Докато не станаха премиери. Виждала съм и битката на няколко главни прокурори в отстояване на божествената им неприкосновеност. Може и аз да бях репортерът, отразил репликата на Татарчев: “Над мене е само Господ!”. Не помня, отдавна беше. Помня съмненията, че Филчев има пръст в убийството на военния прокурор Никола Колев обаче. Тези дни Европейският съд за правата на човека осъди България заради недосегаемостта на главния прокурор по дело, стартирано от Колев и довършено от наследниците му.

През годините всички ние наблюдаваме как правоохранителната система бива постъпателно окупирана и накрая напълно запленена от могъщия олигархичен обръч  политика – пари – власт на всички нива. Разследванията се извършват некомпетентно, ключови и недотам дела се провалят умишлено или поради некадърност във всеки един момент на всяка една фаза, а ако не се провалят, те просто могат да бъдат протакани до безкрай и накрая също толкова просто прекратени с едно действие на всесилния главен прокурор.

Докато наблюдаваме всичко това, държавата се превръща в дива територия, където властва законът на съвременната политическа джунгла. И с всяка следваща безнаказана колосална кражба всички обедняваме. Не чисто духовно. А чисто материално. Защото тази система, функционираща по този порочен начин, обслужва една-единствена кауза – безкрайната алчност на избраните.

Христо Иванов посегна да освети тези зависимости и да разкъса обръча. И постави на дневен ред своята кауза – тази за справедливост. И тук настъпи объркване. Статуквото откри, че не може да упражни традиционните форми на натиск, за да го спре. Атаките от кафявите медии не сработиха. Нито се намериха скелети в гардероба. Обществото реагира на много нива. Няма да се подхлъзна да кажа, че тази реакция е била единствено и само в подкрепа на Христо. Не. Тази реакция беше заради крайната необходимост от радикална съдебна реформа. Крайната обществено необходимост от справедливост. Тотална и на всички нива. Толкова просто е. Чувството за справедливост беше изядено от гнилите ябълки и обществото включи автоматично инстинкта за самосъхрание. Защото вече наистина това Е спасителна операция.

За две години съдебната реформа стана водещ приоритет. Според социологическо проучване на водеща социологическа агенция, проведено в края на 2015-а, на въпрос: “А има ли някой, чиито позиции по последните събития в страната подкрепяте и смятате за близки до своите?”, 42,8% от запитаните отговарят: “Съдиите, които подкрепиха протестите за съдебна реформа”, 42,5% отговарят: “Протестиращите против бламираната съдебна реформа”, и едва тогава с 34,8% идва първата чиста политическа платформа, за която запитаните отговарят с “Управляващите от ГЕРБ”.

В същото това проучване на въпроса за “Причините България да не постига по-голям напредък” отговорите са подредени така:

  • “Икономиката, парите, медиите преминаха в ръцете на ченгета, борци, мутри, които крадат, а не развиват нормален бизнес” – 63,4%.
  • “Корумпираните съдии, които не осъждат големите престъпници” – 45,8%.
  • “Хората загубиха човещината, морала, честността” – 43,4%.
  • “Защото ни управляват некомпетентни и неподготвени политици” – 42,1%.
  • „Политиците, които не променят съдебната система“ – 39.5%.

В същото време рейтингът на одобрение на главния прокурор се движи около едни 9-10% трайно. А най-важната тема за българите е определяна като… съдебната реформа (по последни проучвания от септември 2016 според 51%).

Няма нищо по-закономерно от това тази обществена енергия да намери своя политически катализатор. След като всички съществуващи политически субекти отказаха да припознаят темата като първостепенно важна въпреки гласа на хората или направиха достатъчно много компромиси, за да отложат във времето намирането на радикално решение, следващото естествено нещо беше да бъде създаден нов политически субект, който да поеме тези очаквания и да каже: Да, България!

Не, „Да, България!“ не е партията на Христо Иванов. Това е партията на всички онези, които отказваха да се примирят с това, което имат като ситуация – окупираните от всякакви зависимости политици, магистрати, медии, икономика. Всички онези, които през последните две години, че и през всичките онези близо 30 на измисления преход, недоволстваха, бунтуваха се, протестираха – няма значение дали това е било явно по улиците и социалните мрежи или тайно – като отговарят искрено на анонимните проучвания на социолигическите агенции и чийто глас отекна.

Да, „Да, България!“ тръгва с обещанието да бъде партията на поколението, което няма с какво да бъде изнудвано – най-опасните за статуквото хора, тези без зависимости, без скелети в гардероба, без досиета, без компромати. Не можеш да уплашиш свободния човек. А това в България се случва за първи път от 70 години. 

* Снимката е от фейсбук страницата на „Да, България!“.

SHARE
Ивет Добромирова, експерт по публични комуникации, с дългогодишна кариера като журналист в БНТ.