На 18 юли 2018 г. Министерският съвет одобри мандат за подаване на формално Искане за установяване на тясно сътрудничество с Европейската централна банка (ЕЦБ) като първа стъпка към присъединяването на България към Еврозоната. Тогава Борисов тръбеше, че страната ни ще се присъедини към чакалнята на Еврозоната (ERM II) до една година, т.е. юли 2019 г.
От наше запитване до ЕЦБ става ясно, че такова искане наистина е било подадено, обаче „на 30 август министърът на финансите е информирал ЕЦБ за намерението си да внесе ревизирана версия на проекта за изменения в Закона за кредитните институции, Закона за БНБ и Закона за възстановяване и преструктуриране на кредитни институции и инвестиционни посредници“. ЕЦБ изрично отбелязва, че към 21 септември тези документи не са внесени, след като предишните предложения за промени са оттеглени.
В чл. 3, т. 2б от Решението на ЕЦБ от 31.01.2014 г., с което се урежда процедурата по тясно сътрудничество, се изисква изрично към Искането за установяване на тясно сътрудничество да бъде приложен готов и преведен законопроект за изменения в тези закони, които да уреждат съответните правомощия на ЕЦБ. Следователно към 21 септември министърът на финансите не е подал всички необходими документи за формалното стартиране на тясно сътрудничество. На практика два месеца и половина след като правителството обяви, че подава такова искане, процедурата се оказва блокирана, защото изискуемите документи не са налице.
До срока, обявен от Борисов, остават 9 месеца и половина и огромен обем трудни реформи.
Всъщност тази привидна формалност е само най-яркият израз на силното нежелание на правителството реално да реализира действията, необходими за реалното ни присъединяване към чакалнята на Еврозоната. Пълната картина се разкрива при анализа на (без)действията на управляващите по съществото на необходимите за тази цел реформи. След гръмките фанфари за това, че сме „получили пътна карта“ за ERM II и че сме подали искането за засилено сътрудничество, Министерството на финансите публикува един законопроект за изменения в Закона за БНБ, който отговаря на дългогодишните критики на ЕК по отношение статута на управителния съвет на централната ни банка и който вероятно е бил приложен първоначално към Искането, а след това оттеглен, защото няма нищо общо с изричните изисквания на цитирания вече чл.3 от Решението (и, не, това не е недоглеждане, прилича на класически трик на някой български бюрократ от кариерата). Другото действие на правителството беше обявеният план за (без)действие, пълен с проформа мерки от типа „работна група“ с отговорник „БНБ“.
Правителството на практика саботира собствения си приоритет…
Борисов явно беше решил, че присъединяването ни към чакалнята на Еврозоната може да бъде така желаният кулминационен успех на нашето европредседателство. Вероятно това му е изглеждало като лесен PR ход: доколкото България формално отговаря на макроикономическите показатели, влизането ни е трябвало да бъде въпрос едва ли не на наше едностранно волеизявление.
Само че от ЕК, ЕЦБ и няколко важни столици започнаха да идват сигнали, че не сме особено желани. Точно както и в Шенген, където също от години твърдим, че отговаряме на техническите критерии, а отсреща ни намекват, че ни нямат никакво доверие.
България вече повече от десетилетие обещава реформи в правосъдието и прави точно обратното: политическата ни класа поддържа и задълбочава всички проблеми в съдебната власт. По същия начин у нас се поддържат зависими регулатори и служби, които първо си затваряха очите за КТБ, след това я събориха, а сега прикриват разграбането ѝ и отглеждат още няколко подобни гнили ябълки, включително като замазаха предния кръг стрес-тестове. Същото е положението в застраховането, пенсионното и здравното осигуряване, държавните дружества, включително енергетиката.
Рано или късно някоя от тези цъкащи бомби ще се превърне в „неочаквана“ дупка в бюджета и макроикономическата ни стабилност. По-големият проблем е, че всяка от тях е пробойна в националната ни сигурност: всяка от тези черни дупки поддържа корупционния модел на завладяване на държавното ни управление и го прави силно уязвимо от всякакъв род зависимости и най-вече от режима в Кремъл. Всяка от тази черни дупки се разраства, разяжда институциите ни, плоди тотално аморални калинки във всички нива на администрацията, генерира мръсни пари, мръсни обвързаности, мръсни съвести и мръсни предателства… Всяка от тези дупки налага да се изсмукват още и още жизнени сокове от здравите части на икономиката, да се притискат предприемачи, да се концентрира още повече безконтролна власт, да се нарушават още повече закони, да се смачкват още повече медии и журналисти, да се задушава всяка възможност за съществуване на реална опозиция. Всичко това е реалната анатомия на България като троянски кон в ЕС, по паметната фраза на Владимир Чижов. Достатъчен е примерът на АЕЦ „Белене“ и целият модел на поддържане на енергийната ни колонизация от Русия: от дългогодишния отказ да се освободим от зависимостите и наливането на нови и нови пари във „гьола“, през придобивките на Доган в сектора до метаните на Борисов и Радев на килимчето в краката на Путин…
И ако през 2006 г. в ЕС са могли да си затварят очите, че приемат руски троянски кон, днес в Брюксел, Берлин и Париж все по-ясно разбират, че трябва да изграждат ядро от здрави държави, които могат да си имат взаимно доверие, за да формират обща линия на отбрана. И съвсем логично поставиха като предварително изискване пред България извършването на реформи точно в секторите с най-много гнили ябълки – банки, застраховане, пенсионно осигуряване, държавните дружества, съответните регулатори и, разбира се, вечното правосъдие. Специално за нас предвидиха и нова чакалня, преди чакалнята…
Всъщност това е огромен шанс за нас и страната ни. Въпреки цялото недоверие и очевидното изпадане на управлението ни във все по-голяма зависимост от Путин и Ердоган на страната ни беше дадена възможност да се присъедини към Еврозоната, което значи и бъдещото ядро на ЕС. Нещо повече, тази възможност всъщност представлява нов инструмент за асистирано изчистване на най-невралгичните зони на корупционната зараза. Ако ние изчистим финансовия сектор, регулаторите, правосъдието и държавните предприятия, това ще има огромен оздравителен ефект върху политическата, институционалната и икономическата ни сфера.
И точно от гледна точка на този шанс става ясно, че всички ние се изправяме пред един наистина съдбовен кръстопът. Пред избор, който ще има огромно значение за нас и децата ни.
Днес в България нито управляващите, нито опозицията в парламента могат или дори искат да реализират програмата от реформи, необходими за да оздравим държавността си и да гарантираме за децата си място в ядрото на ЕС.
Борисов многократно доказа на практика, че няма никаква воля нито да реформира правосъдието, нито да изчисти гнилите ябълки във финансовия сектор и държаните дружества, нито да се разграничи от Пеевски и всички свои останали корупционни „приятели“. Действията му в енергетиката, сигурността, международните отношения водят единствено до все по-силна зависимост от Кремъл и Анкара. Побратимяването му с Орбан е окончателното му присъединяване към корупционно-путиноидната ос на новите авторитарни режими в руската „близка чужбина“. Нинова се опитва да докаже, че може да бъде още по-енергичен и радикален изпълнител на същата програма: ако Борисов имитира присъединяване към Еврозоната и ядрото на ЕС, тя директно и изрично се отказа от този курс; ако той не прави реформи, тя напусна парламента, за да не се налага дори по случайност да повдига тази тема; ако той иска да бъде приятел на Орбан, тя иска да бъде левият Орбан на Европа и превърна партията си в „Атака“; ако Борисов се прави на „десен“, но на дело засилва държавната репресия на пазара, Нинова направо обяви в своята „Визия“ курс към възстанояване на някаква примитивна командна икономика…
За момента Борисов запазва своята преднина като по-ловък играч, но времето му очевидно изтича и неговата игра има един-единствен край – власт на откровени антиевропейски националпопулисти, водени от Нинова или някой още по-деструктивен лидер.
Пред страната ни обаче има и друг път. Ние имаме реален шанс чрез бързо и решително оздравяване на ключовите сектори на държавното управление и финансите да си осигурим място в бъдещото ядро на ЕС. На практика това означава преосноваване на българската държавност и демокрация и възможност да участваме активно в изграждането на бъдещето на Европа, такава каквато би съответствала и на нашите интереси и ценности.
За да се реализира този сценарий, обаче, е необходима съществена промяна в курса на страната. България трябва да се откаже от задушаващата стагнация на Борисов и обратния завой на Нинова и да премине на по-висока скорост.
Това може и трябва да стане на предстоящите европейски избори. На тях съюзът ще се раздели на два лагера. В единия ще бъдат страните, които са готови да продължат изграждането на единна Европа като основен инструмент на споделените свобода, сигурност и просперитет, включително и с необходимите корекции по отношение на бюрократизацията на съюза и прекаленото му откъсване от корените си. В другия ще бъдат онези, които ще завият към авторитаризъм, изолация и безперспективност.
Тези избори ще бъдат истински референдум за бъдещето и посоката на България в Европа. Затова на тези избори българската демократична гражданска общност трябва да се консолидира около новата национална цел: „България – в сърцето на ЕС!“, да наложи необходимите реформи като основен политически дневен ред и да предизвика парламентарни избори за ново управление, което има волята да го реализира.
Това е, за което ще работим ние от „Демократична България“ – заедно с всеки, който споделя нашата оценка за управленския модел, крепен от Борисов, Доган и Нинова, с всеки, който споделя нашата непримиримост по отношение на отказа от реформи, кражбата АЕЦ „Белене“ и поддържането на сектор сигурност в будна кома, с всеки, който разбира важността на избора, пред който сме изправени, с всеки, който избира истинската промяна в името на силна, свободна и европейска България.
Христо Иванов
