Това не е текстовият еквивалент на лилав зюмбюл в станиол.
Този текст са останалите 364 дни от годината, в които българките получават не цветя, а вербално и физическо насилие, липса на реакция и защита от правосъдието и държавата… ии ак наистина “са си го заслужили”, и панихида.
Но нека е честит Международният ден на жената в държавата, в която системно се случва това:
Преди дни съседи са слушали цяла нощ как мъж пребива жена си, блъскайки я и влачейки я в общия им дом. Накрая писъците утихват, защото тя е жестоко и мълчително умъртвена от мъжа, с когото живее. В началото на януари мъж пребива жена си от бой, причинявайки ѝ и прободни рани и удряйки я с горещ котлон.
През август миналата година жена бе разстреляна в столицата пред очите на десетки свидетели. С незаконно оръжие. При наличието на ограничителна заповед. А всички помним и Виола Николова, пребитата със стик за голф, след което наръгана многократно жена.
За тези жени нямаше масова, инстинктивна реакция. За тези жени нямаше апел за промяна на закона. За тези жени Народният съд се произнесе, че са заслужили своята смърт по един или друг начин. А правителството с низък страх се оттегли от проблема.
Но всички тези жени имат нещо общо помежду си – нещо, което засяга всяка една от нас. Освен начина, по който са загинали, всички те са се оплаквали на различни инстанции в държавата. И държавата е оставала глуха за техните молби.
Законът разпорежда следното: пребитите жени да подават сигнали до МВР.
МВР не изпраща подобни сигнали до прокуратурата, тъй като същата не преследва леки телесни повреди (може единствено да бъде подадена частна тъжба). Пребитата жена може да се обади на полицията, които да предупредят насилника на място. След това вратата хлопва и блъскането продължава, защото не живеем в утопии и не вярваме в приказки.
Психическото насилие не е криминализирано от държавата. Това означава, че спокойно може да я обиждате, да ѝ крещите, да се подигравате с нея, да ѝ забраните да общува с близки и приятели, да я преследвате, да ѝ изпращате есемеси, да я следите и да я унижавате.
Всичко това оставя жертвите с опцията самостоятелно да организират защитата си, чакайки решение от съд без намесата на прокуратура.
А мерките срещу насилниците, които съдът може да вземе?
Да каже на извършителя да се “въздържа” от домашно насилие (например да я пребива само в четвъртък?); да отстрани извършителя от общо жилище, но само в срок до 18 месеца; да издаде ограничителна заповед (тоя филм сме го гледали); да изпрати извършителя на специална програма.
И да глоби извършителя – боят струва максимум хиляда лева по закон. Оказва се, че е достъпно удоволствие.
И българите единодушно сметнаха, че това стига. Оттеглихме ратификацията на Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие. Ние такива проблеми нямаме, те са за другите.
Опазихме и българката – никакви ценности от държавите, в които има закони и “трети пол” – българката можем да я пребиваме, насилваме, изгаряме, кълцаме, затваряме и обиждаме само и единствено ние!
Завършвам този черен коментар така – мотото на този 8 март е Press for progress, или натиск за прогрес. Жените търсят своето място в света. Тоест проблеми като неравенство, социални роли (да, gender roles), насилие и място на жените като професионалисти продължават да занимават света. И всяко едно общество ще плати своя дълг в тази област.
Няма развита страна обаче, в която законодателната рамка по отношение на жените да е толкова примитивна и безпомощна, колкото е тя в България.
И в България никога няма да има прогрес, докато жените се страхуват за живота си, а държавата и обществото игнорират растящия тумор.
А ако това продължи, по-добре да носим зюмбюлите директно на гробищата.
