Доживях и това „десни“ да изповядват философията „По-добре на Вуте да му е зле“.
Не знам как да обясня на тези, които не са били деца в наистина несправедливо общество, какво значи приятелите ти и съучениците ти да имат нещо, а ти да нямаш (аз съм бил от тези, които са имали малко повече от останалите, но всичко се виждаше). И да ти го напомнят във всеки час, във всяко междучасие, да се чувстваш втора категория, да трупаш гняв.
Този гняв не изчезва, когато децата пораснат, той ще се върне към тези, които сега им пожелават да го изпитат в осми клас, за да се възпитат, че животът е лош и несправедлив.
И започнах да се обърквам, защото същите хора обясняваха, че всъщност черно-белите учебници са „справедливи“. Така излиза, че е „дясно“ несправедливостта да е справедлива.
Не примерно детето да расте със съзнанието че му е даден равен шанс в началото на живота му, докато не е още възрастен човек, докато не е навършило 18 години, за да се конкурира с другите, а в началото, докато се формира. И не можем да намерим стотинките като общество да накараме децата да се чувстват равноправни, с бъдеще и с равен шанс в началото (а не с равен резултат, подарен от държавата накрая).
Жестокостта към децата не е нещо, с което някой трябва да е особено горд. Става дума за стотинки, с които тая жестокост може да им бъде спестена, защото животът наистина е твърде жесток, но ако срещу него се справят уверени в себе си и самоуважаващи се хора, той може и да бъде щастлив след дълга борба.
*Текстът е препубликуван от фейсбук профила на автора с негово разрешение. Заглавието и акцентите са на редакцията на „Терминал 3“.
