Георги Бенковски
Оказа се, че имаме нужда да поговорим какви всъщност са били будителите. Истинските будители.
Оказа се, че имаме нужда да развенчаем поредните нови митологеми, които биват насаждани и изкривяват историята.
След Филип Станиславов, Строителите на следосвобожденска България, Димитър Димов, Петър Берон, Панчо Владигеров и Александър Екзарх днес Ви представяме жената носила с гордост името, дадено и от нейните врагове – Райна Княгиня.
Райкя Футенова се превръща в Райна Княгиня, символ на свободата и смелостта у българската жена. Свързвана с въстаническото знаме на Панагюрския революционен окръг, тя го развява рамо до рамо с Георги Бенковски едва на двайсет години.
През март 1876 година е заведена на събрание на революционния комитет, където й възлагат да ушие знамето. Стъписана, тя първо решава, че трябва да поиска позволение от баща си. Но тя вече знае тайната – или се съгласява, или, по нейните разкази, е заплашена със смърт.
„Толкова злощастна впоследствие“, казва Захари Стоянов, Райна Княгиня ушива знамето, което струва на Панагюрския окръг между петнадесет и двадесет лири – от чисто копринено кадифе, „от едната страна зелено, а от другата червено, с български лев по средата, ушит със сърма. Освен обикновеното Свобода или смърт отдолу под лева имаше написано и тия слова: „IV Панагюрский окръг“.
Турските ефендета я кръщават подигравателно на българска кралица, а множество недоволни революционери заедно с байрактаря Крайчо Самоходов недоволстват от факта, че знамето е дадено на жена. Въпреки това думата на Бенковски е закон и Райка Попова върви с байряка, докато я пазят цяла чета въоръжени мъже.
Райна Княгиня е била влюбена в Бенковски, както пише в собствената си биография. Заедно мечтаят за революция, за свободно царство и за бъдещето, което се открива пред тях.
„По желание на гражданите трябваше да взема знамето на ръце, да препаша сабя и револвер и да седна на избран кон, за да премина през целия град и да оповестя на събралия се по улиците народ, че петвековното турско иго е отхвърлено завинаги. Това беше най-тържественият ден на нашата кратковременна свобода. Виковете „Ура!“ и „Да живее!“ нямаха край“, пише Райна Княгиня в мемоарите си.
След потушаването на въстанието тя е заловена и подложена на невероятни мъки – бита, изнасилвана, оставена гладна в пловдивския затвор, както научаваме от записките на Захари Стоянов, макар и той да не успява да я види с очите си. Спасена от европейски дипломати, тя е освободена и пратена да учи в Москва, където завършва медицина и става първата дипломирана акушерка в България.
От Москва тя помага за възпитанието на 32 панагюрски сирачета, едно от които е по-малкият ѝ брат. Тя помага и като акушерка на бедните жени при завръщането си в България и именно тя издейства построяването на Майчин дом в София.
Не случва на съпруг и остава вдовица с петте си малки деца, осиновява и едно момиче. Бавно губи ума си и умира през 1917 г., малко преди края на Първата световна война. Оставя четирима синове, и четиримата офицери, които след участие във войните са наградени с ордени. Един от тях е съден от Народен съд, вторият умира през 1950 г., третият е разстрелян, а синът му – пратен в концлагер, четвъртият й син лежи по лагерите дълги години.
Историята на Райна Княгиня няма бляскав край. Нейната роля в българската история също е символична, но оставя изключително свидетелство за смелостта и достойнството на възрожденските българи, независимо жени или мъже. Спасена от ужаса на чуждата власт, Райна е отблъсната от своите, а синовете на една достойна жена, част от освобождението на България, са убити от вече свободни българи.
