Оказа се, че имаме нужда да поговорим какви всъщност са били будителите. Истинските будители.
Оказа се, че имаме нужда да развенчаем поредните нови митологеми, които биват насаждани и изкривяват историята.
След Филип Станиславов, Строителите на следосвобожденска България, Димитър Димов и Петър Берон днес ви представяме бащата на българската класическа музика – Панчо Владигеров.
Панчо Владигеров – роденият в Цюрих български маестро, който се превръща в представител на българската музика на европейската и световната музикална сцена.
Принуден да служи по време на Първата световна война, а след надигането на нацистите – беглец поради еврейските си корени, Владигеров винаги се връща обратно в България и дава България на света. Два пъти е награждаван с „Менделсонова награда“ на Берлинския университет, а в младостта си има честта да общува с личности като Зигмунд Фройд, Томас Ман, Алберт Айнщайн.
Започва да свири на пиано от дете, като постъпва да учи в частно музикално училище в София през 1910 г., в класа на известния клавирен педагог и диригент, чеха Хенрих Визнер.
Самият Визнер има огромен принос за развитието на българската музика, като полага основите на изкуството в следосвобожденските години. След освобождението през 1887 г. Визнер решава да се премести в България, където да даде шанс на талантите да изучат техниките на първокласната европейска музикална школа. Визнер е един от основателите на музикалното училище в София през 1901 г. – от съвсем ранна възраст Владигеров е закърмен с европейската класика, която ще направлява целият му живот.
На музикална теория Владигеров се учи при композитора Добри Христов. Неговите учители развиват таланта му и като изключително надарен ученик той е приет във висшето училище за музика в Берлин, едва две години след като е постъпил при Визнер.
Там се учи от Георг Шуман, Барт и Юон. Най-голямото признание за млад композитор в света – „Менделсонова награда“, е присъдена цели два пъти на Владигеров. След това пътят е само нагоре – става композитор и диригент в Берлин, близък сътрудник с немския драматург и революционер в изкуството на театъра Макс Райнхард.
Немската школа оказва огромно влияние на Владигеров. Той е създател на музикалния съпровод за немски и чужди пиеси, а по това време е създадено и наследството му: „Вардар“, Българската сюита… За него обаче това не е достатъчно – той иска да твори традиционна музика и да продължава по примера на големите си преподаватели, да развива родната музикална сцена.
Панчо Владигеров вярва, че един творец не бива да се ограничава само с родния, фолклорен стил. А трябва „да се стреми да създава творби в национален дух и форма, които имат и общочовешко значение“.
По това време както по отношение на литературата, градоустройството и образованието, така и по отношение на музиката България все още прохожда в големия свят. Владигеров успява да извади страната от бита и ограниченията на чисто фолклорните мотиви и я поставя на световната сцена, без музиката да загубва чертите, които да я правят родна и типично българска.
Той е член на съвета на Международното сдружение на композиторите, наравно с имена като Рихард Щраус. Освен това той се познава с Прокофиев, Рахманинов, Хиндемит, Шьонберг и други големи имена на времето си.
Изключително отворен към света, Владигеров обучава студенти и води майсторски класове в Япония, Канада и Гърция. На свой ред той създава цяло поколение български професионални музиканти, като е създател на българската композиционно-педагогическа школа.
През 1969 г. получава наградата „Готфрид фон Хердер“ на Виенския университет. Музиката, събирана перла по перла през целия му живот с влияния от Европа и света, създава редица жанрове в българската музика – инструменталния концерт, цигулковата соната, миниатюрите за цигулка и пиано, клавирното трио – той полага основите на българския симфонизъм и затвърждава титлата си на „баща на българската музика“.
Владигеров успява да вплете българското в световната класика с талант и майсторство, останали ненадминати и до днес. Този български будител с европейски характер няма нужда от повече думи – достатъчно е просто да слушаме.
В текста са използвани фрагменти от работата в областта на музикалната критика на Огнян Стамболиев.
Може да слушате този материал в аудио вариант тук
