Оказа се, че имаме нужда да поговорим какви всъщност са били будителите. Истинските будители.
Оказа се, че имаме нужда да развенчаем поредните нови митологеми, които биват насаждани и изкривяват историята.
След Филип Станиславов и Строителите на следосвобожденска България днес ви представяме Димитър Димов.
„Има две Испании. Едната е голяма и велика, защото живее от векове и представлява самият испански народ. От нея се родиха Колумб, Сервантес, Веласкес, Гоя, Кахал. (…) Това е Испания на свободната мисъл, на скромността, труда, човещината и пламенното сърдечие. (…) Тази Испания роди републиката. Но има и една друга Испания, която също живее от векове, впита като паразит в тялото на първата. Нейните цезари и монаси дадоха на света Инквизицията и Лойола, кръвопролитни войни и разорение. (…) През 1936 г., подкупена с чуждо злато, въоръжена с чуждо оръжие, тя се вдигна с подлостта на убиец от засада, за да умъртви републиката“.
По този начин говори Димитър Димов за неговата европейска любов, оставила музата си в цялото му творчество. Със същата сила те биха могли да резонират в двете Българии на неговото време – тази преди и след 1944 г. – свободната и тоталитарната, справедливата и България на бързо умъртвената свобода, България на „Тютюн“ без Лила и на другия, пренаписания роман на Димов, непохватно „поправен“ от комунистическата партия.
Но революцията в българската литература, която прави Димов, е една: отвъд митовете за връзката между двамата, и именно тя го превръща в първия български писател на класическа европейска литература.
Роден и прекарал детството си в Дупница, Димов е повлиян от магията на литературата от много ранна възраст благодарение на майка си – макар и жена с гимназиално образование, тя страстно предава любовта към книгите на сина си. По-късно този интерес ще прерасне в любов към точните науки, литературата и дори карикатурата. Димов започва да се увлича и по философията, която според него е неразривна част от труда на всеки един писател и която ще му даде отворен светоглед, повлиян от модерните европейски течения на периода между двете войни.
През 1943 година за пръв път се докосва до Испания, по време на специализация в Испания в многоадридския институт “Рамон-и-Кахал”. Тази любов ще продължи през целия му живот и ще вдъхне душа на най-големите му произведения.
Чрез тази страна Димов привнася Европа близо до България – дали през призмата на новите за обществото по това време образи, като фаталната жена Елена Петрашева, която събира в себе си два свята; дали като изтерзаните образи на Фани Хорн и отец Ередиа. Димов успява да вплете в българското ежедневие и една тема, която по това време вълнува цяла Европа и се е превърнала както в политически, така и в социален и идеологически въпрос на континента – съдбата на Испания.
„Димитър Димов е от тези писатели, които култивират с творчеството си някаква общоевропейска идентичност, […] (той) радикално се оттласква от тясно схващаната национална културна идентичност, че националният колорит, националната специфика, националната съдба са тези, които той избира да представи, да изобрази в своето произведение, а не тези, които са му дадени като съдба по рождение“, казва българският литературен критик Михаил Неделчев по повод 100-годишнината на писателя.
С „Осъдени души“ Димов прави избор да излезе от познатата територия на традиционната българската проза, която удобно черпи от родното и познатото, и навлиза в европейската действителност, в която се вписва цяло едно отделно литературно течение. Разбира се – подобен ход е рискован. За автора това е заявка да бъде голям не само в България, но и в света и да постави България на картата на световната литература.
В контекста на времето си Димитър Димов започва един разговор за нестабилната Европа в една току-що проходила България: не само че българската душевност не е изолирана от това явление, напротив – българският читател успява да се свърже с всеки един чуждестранен образ, изграден от Димов. Това важи както в случая на осъдените души на Ередиа и Фани, така и в образи като поручик Бенц.
Испанските герои гледат отиващата си Испания; българските живеят в една залязваща България. Техните емоции нямат етикет – европейски, български, наши или чужди. И болката, и радостта, и жестокият политически бич са еднакви за всички. Тази проникновеност и универсалност на човешкото, която Димов успява да улови в творчеството си, ще му нанесат най-голямата рана като творец.
С промяната след 44-та от една тепърва отваряща се към света България страната преминава към живот в нормата на сивата социалистическата категория. Възможно ли е творчеството на Димов, многобройните му контакти със западноевропейски граждани (които служат и като първообрази) и един роман като „Тютюн“ да оцелеят в тази преса? След критиките на комунистическата партия покрай нашумелия „Случай „Тютюн“ самият Димов казва:
„Като известен недостатък в моето творчество Пантелей Зарев намира склоността ми към сложно фабулиране, силни драми, страстни характери, сгъстени изразни средства. Аз смятам, че сложната действителност, яркостта на епохата и остротата на конфликтите, сред които живеем, заслужават такова отразяване.“
След гаврата с романа, който е преиздаден през 1956 г., наблъскан с партийни образи и студена соцсимволика, които одират сюжета от първоначалния му смисъл, Димитър Димов никога не пише романи отново. Един европейски писател няма място в социалистическа България, а Димов умира десет години по-късно в Букурещ. „Тютюн“ е преиздаден едва през 1990 г.
Как да наречем Димитър Димов освен писател, творец, артист, интелектуалец, будител? Димитър Димов на две Българии – едната, която е част от Европа, и другата, насилствено откъсната там, където принадлежи и където я вижда не само той, но и другите български будители преди него? Не остава нищо друго освен будител европеец, дал българската литература на света. И европейския свят на България.
Препоръчваме и словото на критика Михаил Неделчев „Европеецът Димитър Димов“.
Може да слушате този материал в аудио вариант тук
Снимка: rodnoto.bg
