Няма по-подходящ начин да установиш, колко далеч са българските медии от установените истински професионални стандарти в журналистиката, от това да следиш как те отразяват такива трагични инциденти като терористичните атаки в Париж от миналата година или сега в Брюксел и да ги сравниш с предаванията на BBC, CNN, SkyNews или France24.
За да запълнят ефирно време, новинарските екипи на телевизиите в България в такива случаи канят няколко дежурни коментатора. Сред тях са:
-
“експертът по сигурността” Славчо Велков, за когото човек може веднага да предвиди, че ще спомене Саудитска Арабия и уахабизма като основни идеолози на световния тероризъм, но никога няма да обърне вниманието на зрителя към Иран и спонсорството на тази държава за доказани терористични организации като „Хизбулла“ в Ливан или „Хамас“ и „Ислямски джихад“ в Окупираните територии на Палестина;
-
„арабистът“ Боян Чуков, за когото човек може винаги да бъде сигурен, че изразява най-актуалната гледна точка на Москва по тези събития. Школата на КГБ, която той е завършил през 1983 г., е шлифовала обигран пропагандист-международник;
-
обилен брой народни представители или евродепутати от Патриотичния фронт или АБВ. Обикновено това са Валери Симеонов, Красимир Каракачанов, Слави Бинев, Ангел Джамбазки, Румен Петков или “тежката артилерия” – бившият президент Георги Първанов. Телевизионните новинари считат, че тези политици имат своеобразен монопол върху темите “бежанци”, “мигранти” и “терористични атаки”. Те никога не разочароват зрителите, насочвайки всички обвинения към “правилните” обекти. Виновни за всичко са джихадистите (а между тях и мигрантите се поставя знак за равенство…?); слабите лидери в ЕС; самите институции на ЕС (където кой знае защо си губи времето и самият Ангел Джамбазки); САЩ, които всъщност били забъркали цялата каша в Близкия Изток и носели 100% отговорност за нея; Меркел, която поканила мигрантите; Турция… Никога, обаче, от тях няма да чуете обвинения към Русия и политиката й в Източна Европа и Близкия Изток.
-
народни представители от парламентарната група на ГЕРБ (най-често Валентин Радев и Цветан Цветанов), за които човек може да е сигурен, че веднага ще поискат увеличаване на бюджетите на българските служби за сигурност, независимо от ефективността им и постигнатите от тях резултати. Ще бъдат и готови да се откажат от всички (иначе никому ненужни!) граждански, политически и социални права, ако те застрашават сигурността.
-
бившият министър на отбраната Бойко Ноев (служебен – 1994-95 г. и в правителството на Иван Костов 1999-2001 г.), дипломат от школата на съветския МГИМО, също арабист, който дори формулира екзотичната идея да направим НСО антитерористична служба. Не че в сегашния си вид НСО върши каквато и да било работа, но за да се бориш с тероризма, трябва да формираш съвсем други качества у служителите и да ги подготвяш по друг начин и за други действия. Служителите на НСО в момента имат преобладаваща експертиза в шофирането на служебна кола, носене на пазарските чанти на съпругите на охраняваните лица и пиене на кафе, и пушене на цигара в седнало положение;
-
“експертът по сигурността” Николай Радулов, станал известен покрай медийните димки на Николай Бареков, отчаяно защитавайки активното мероприятие “Костинброд” през 2013 година, както и другите бомбастичните разкрития на бившия телевизионен водещ. Оттогава каквото и да говори Радулов, можем да му имаме точно толкова доверие, колкото и на Бареков;
-
уволненият бивш служител на НСО Николай Марков, от когото може да се разчита човек да чуе, че Меркел отива в политическото небитие незабавно;
-
бившият шеф на тогавашната Централна служба за борба с организираната престъпност (ЦСБОП) Тихомир Стойчев, уволнен от тогавашния министър на вътрешните работи, покойния днес, Йордан Соколов, за потвърдени връзки с организираната престъпност и принадлежност към ДС, по-късно експерт на ДПС.
С тези събеседници се изчерпват претенциите за експертност в медиите по въпросите на сигурността. Изглежда, че толкова заслужават зрителят и читателят в България. 26 години след демократичните промени в страната ни тази тема в медиите се доминира от лица с принадлежност към службите на бившата Държавна сигурност, превърнали се в най-търсените публични говорители в тази област. Профилът на коментатора по тези въпроси е именно такъв – образование в бившия Съветски съюз и стаж в Държавна сигурност. Едва ли е учудващо, че именно затова много по-често можете да очаквате пропагандни тези на Путинова хибридна атака, отколкото обективен анализ и експертност.
Истинската експертиза по гореизброените теми се носи всъщност от съвсем други лица, но от къде зрителят или читателят да разбере. България разполага с тях – бившите служебни министри на отбраната, Велизар Шаламанов и Тодор Тагарев, дипломатът и външнополитически анализатор (включително в областта на сигурността), Владимир Шопов, международнопризнатият капацитет в арабистиката и исляма, доц. д-р Симеон Евстатиев, журналистът и утвърден анализатор по Близкия Изток с чудесни контакти навсякъде в региона, Мохамед Халаф, икономистът, журналист и политик, Румен Данов, бивш съветник на президента Желев по националната сигурност, както и редица други. Обединява ги едно – няма да ги видите в такъв момент в телевизионните студиа, тъй като за съжаление не осигуряват тъй необходимото кресчендо на опорните точки срещу мигрантите, Меркел, “слабите лидери на ЕС”, САЩ, Турция и исляма, както и в полза на оградите, Орбан и Путин. Един от най-високопоставените български дипломати е Стефан Тафров (бивш първи заместник-министър на външните работи 1991-92 г. и 1997-98 г.), който и в момента е председател на Трети комитет към ООН, занимаващ се със социални, хуманитарни и културни въпроси. Той е бил и президент на Съвета за сигурност на ООН (2002-03 г.). Българските медии не са си и помисляли да го търсят, за да коментира въпроси на международната сигурност или на бежанските проблеми в Европа.
Причините за това отношение на българските новинари към специалистите с модерно образование и успешна академична или дипломатическа кариера в България и в чужбина могат да бъдат многобройни. Може би тези хора с изявите си не биха били достатъчно медийно атрактивни. Може би медиите не са направили свое задълбочено проучване, към кого конкретно биха могли да се обърнат за коментар. Може би медиите са проявили леност при осъвременяване на базите си данни за специалисти.
Мисля си, обаче, че основната причина е друга – добрият специалист по сигурността излиза извън профила на обичайния коментатор в България – не е образован и/или обучаван в бившия Съветски съюз и не принадлежи към мрежите на бившата Държавна сигурност. Това е тъжната равносметка на 12-годишното членство на България в НАТО и 8-годишното в ЕС – общественото мнение продължава да се формира от онези “експерти” с агентурно минало, шестващи и днес по телевизионните студиа.
