SHARE

Всичко, което трябва да знаете за извънредните парламентарни избори във Великобритания

Големият победител – Борис Джонсън и торите

Великобритания се събуди в петък, 13-ти декември 2019 г. и установи, че най-накрая излиза от 3-годишната политическа мъгла, която цареше в страната след референдума за излизане от Европейския съюз. След поредните предсрочни парламентарни избори (третите за последните 4 години), Консервативната партия, водена от действащия премиер, Борис Джонсън, спечели абсолютно мнозинство в националния парламент Уестминстър – 364 депутатски места от общо 650. Това е най-голямото мнозинство на торите след историческата победа от 1987 г. на един от истинските символи на партията – Маргарет Тачър. И въпреки, че тогава консерваторите печелят повече места в парламента, абсолютният брой на гласоподавателите им, както и процентното им представяне вчера е дори по-добро, отпреди 32 години.

Въпреки, че министър-председателят Джонсън заложи почти изключително на една тема в предизборната си кампания – бързо и успешно приключване на процеса по излизане на Обединеното кралство от Европейския съюз – а това беше оценявано като рискована стратегия, консерваторите спечелиха убедителна победа.

Допълнителен бонус за Борис Джонсън е, че с тези предварителни избори той окончателно се справи с вътрешната си опозиция в партията и новите членове на парламента от консервативната партия ще му бъдат лично верни.

Лейбъристите

Причина за тази убедителна победа е и състоянието, в което се намира основният опонент на консерваторите – Лейбъристката партия. В четвъртък тя спечели 203 места в британския парламент, а екзит половете даже показваха, че очакванията са да не премине дори кръглото число 200. Трябва да се върнем чак в 1935 г., за да открием по-лоши резултати на лейбъристите. В един от избирателните райони – Блайт Вали (Blyth Valley) в най-отдалечената от столицата североизточна част на Англия (Нортъмбарланд) лейбъристите губят за първи път от създаването на избирателния район през 1950 г. А преди 1950 този район е имал други граници и имена, но е интересно да се знае, че и преди средата на миналото столетие никой друг, освен “Лейбър”, не е получавал доверието на избирателите. За това си има много прости обясненения – избирателният район е един от най-бедните в Англия, а и във Великобритания. Свързан е с борбата на миньорите и техните профсъюзи срещу консерваторите и винаги е бил “домакинска територия” на “Лейбър”. Блайт Вали не е единственият пример. Същото се случва с избирателния район на Тони Блеър (лидер на лейбъристката партия и 10 години министър-председател на Обединеното кралство в периода 1997 – 2007 г.) – Седжфийлд (Sedgefield), отново в североизточна Англия и съседен на Блайт Вали район. В продължение на цели 24 години депутат в националния парламент от този район е Тони Блеър – лидер на лейбъристката партия. Отново трябва да се върнем до 1935 г., за да открием там загуба на лявата партия в Англия. Други традиционни лейбъристки “крепости” също търпят тежки поражения срещу консерваторите и/или шотландските националисти. 

Тони Блеър: Брекзит и следващо управление на крайнолевия Корбин ще са катастрофа за Британия

Резултатите на лейбъристите са красноречив атестат за техния лидер, описвания често като ляв радикал, Джереми Корбин. Въпреки изборните резултати, шефът на “Лейбър” не подаде оставка, въпреки, че заяви публично, че няма да води партията в нови парламентарни избори. Той се извини за представянето на лейбъристите, но реши да остане начело на партията, за да ѝ помогне да направи “интензивен анализ” на изборните резултати. Само на мен ли това ми прилича на онзи “задълбочен анализ”, който една българска “посестрима” на “Лейбър” прави след всяко поредно изборно поражение?

Народна република “Корбинистан”

Предизборната кампания на лейбъристите беше фокусирана върху обещания (само най-важните!) за:

  • увеличаване на бюджета за здравеопазване;
  • увеличаване на минималното почасово заплащане – от 8.21 британски пауда на 10;
  • национализиране на цели браншове от икономиката – 6-те електроразпределителни дружества, националната електропреносна мрежа, цялата водоснабдителна система, националните пощи (Royal Mail), железопътните дружества, част от телекомуникационния гигант British Telecom и т.н. – най-голямата програма за национализация във Великобритания след Втората световна война.
  • премахване на благоприятния данъчен статут (на благотворителни организации) на частните училища;
  • даване на разрешение за постоянно пребиваване на гражданите на ЕС;
  • строеж на нови 100 000 жилища за социално слаби.

Всички тези мерки щяха да доведат до безспорно увеличение на бюджетните разходи с десетки милиарди британски паунда, а някои медии дори ги изчислиха в стотици. В кампанията си и в предизборните си декларации лейбъристите заявиха, че ще финансират увеличението с повишаване на данъците и нови публични заеми. Тези обещания бяха взети на мушка от консерваторите и допринесоха много за краха на партия “Лейбър”. След като Джереми Корбин пое лидерството в партията през 2015 г., тя се премести в доста левия политически спектър и заприлича повече на някои крайнолеви партии (като “Сириза” в Гърция, например), но не и на останалите членки на Партията на европейските социалисти (ПЕС) като традиционните социалдемократически партии в Западна Европа. Срещу самия Корбин има множество критики, включително и вътрешнопартийни такива, заради негови публични изявления в подкрепа на Карл Маркс, който бил “велик икономист”. Това той заяви дори, след като пое ръководството на лейбъристите. Мнозина го обвиняват в антисемитизъм. Припомня се подкрепата и за ислямистите-терористи, обвинени и по-късно осъдени за взрива с кола-бомба, паркирана пред посолството на Израел в Лондон през 1994 г. Но на мен ми се струва, че лоша шега на Корбин изигра най-вече начина, по който той отигра темата “Брекзит”.

Много от коментаторите наричат току-що проведените парламентарни избори във Великобритания “изборите за Брекзит”. И това е напълно оправдано определение. Липсата на подкрепа за споразумението за напускането от Великобритания на Европейския съюз накара министър-председателя Борис Джонсън да поиска предсрочни парламентарни избори. Това се смяташе за изключително рискован ход, тъй като нацията е дълбоко разделена по тази тема и страховете на британците, свързани с излизането от ЕС започнаха да нарастват постепенно, заедно с неяснотата по напускането и съвсем реалната опасност Великобритания да напусне съюза “без сделка”, а това да доведе до колапс в икономиката. Освен това тогавашният лидер на консерваторите (Тереза Мей) вече приложи тази стратегия през 2017 г., когато предизвика предсрочни избори, но не можа да постигне убедително мнозинство, а напротив – броят на депутатите на Консервативната партия спадна, а на “Лейбър” сериозно се покачи.  

Козът на Тереза Мей – предсрочни избори през юни

Геният на Доминик Къмингс

Политическият екип на Борис Джонсън, воден не от кого да е, а от Доминик Къмингс (всъщност рожденото му име е Алън Макензи Къмингс), специален съветник на премиера и политически стратег, чиято е основната заслуга на успеха на основната кампания, основно движена от консерваторите (“Избери да напуснеш” – Vote Leave на английски език) за напускане на Европейския съюз от Обединеното кралство. На него бе посветен и филма Brexit, като в образа му се въплъти не друг, а самия Бенедикт Къмбърбач. След 2016 г. приносът на Къмингс за кампанията придоби почти легендарен статус и издейства на Доминик позицията на “сив кардинал” на ул. Даунинг стрийт № 10. Между другото, малкото хора, които считат, че са имали възможност да го опознаят, твърдят, че има три фикс-идеи – германският “железен” канцлер Ото фон Бисмарк, руската литературна класика и особeно Фьодор Достоевски, както и Сун Дзъ, китайският пълководец, стратег и мислител, живял през VI – V век пр.н.е. и автор на историческото произведение “Изкуството на войната”.

„Политически анархист“ стои зад хаоса във Великобритания

Любопитно е да се знае, че Къмингс е русофил, говори руски език и прекарва 3 години в постсъветска Русия (през 1990-те), където се отдава на частен бизнес, опитвайки се да създаде авиолиния, свързваща Самара с Виена. Заедно с бизнес-партньорите си, не успява да се оправи с местните структури на бившето КГБ и авиолинията така и си остава с един-единствен полет. Не се съмнявайте, че отново хазартната, но новаторска стратегия на политическия съветник на Джонсън е в дъното на решенията му. И отново се оказа печеливша. Консерваторите се фокусираха върху едно послание “Да довършим Брекзит!” (Let’s get Brexit done!) и се възползваха от дефицитите в кампанията на опозиционните “Лейбър” и Либерално-демократична партия. Предизборното обещание на Консерваторите е следното – гласуване в парламента в Уестминстър по вече договореното с Джонсън споразумение за излизане на Обединеното кралство до края на януари 2020 г. и след това – сключване с ЕС на търговско споразумение до края на 2020 г. (за 11 месеца). Резултатите от четвъртък обещават, че консерваторите най-вероятно ще успеят да осигурят подкрепата за споразумението за излизане, но договарянето на търговско споразумение с ЕС за 11 месеца изглежда много съмнително. Подобни договори отнемат години, а не месеци. Освен това, твърде несигурно е, че Обединеното кралство разполага с ресурсите (подготвени специалисти), за да успее да поддържа темпото. Същото не може да се каже за ЕС, където всъщност са съсредоточени експертите, които са участвали в договарянето на множество такива споразумения – например с Канада (отнело повече от 6 години и все още невлязло в сила!), със САЩ (започнало през 2013 г. и след 15 кръга от преговори, все още е заникъде), с Япония (отнело години и влязло в сила едва в началото на февруари 2019 г.). Всеки политик, обещаващ, че между Великобритания и ЕС до края на 2020 г. ще има споразумение за свободна търговия е или циничен манипулатор, или просто ентусиазиран лаик.

Джонсън и божественото наказание – мечтата му да е премиер се сбъдна

Лейбъристите официално подкрепиха оставането на Обединеното кралство в ЕС на референдума през 2016 г., но лидерът им, Джереми Корбин нямаше ясни и категорични послания. Негови съпартийци даже разказват, че прикрито е работил по-скоро за напускане на ЕС, спъвайки работата на активистите си преди реферндума. В изборите през изминалата седмица посланието на “Лейбър” изглеждаше също колебливо. Ако съставят правителство, те обещаха да предоговорят с ЕС споразумението за напускане в срок от 3 месеца след изборите. Според тях споразумението трябва да включва участие на кралствот в митническия съюз на ЕС и модифицирана форма на оставане във Вътрешния пазар.  След това, предизборното обещание гласеше, че трябва да бъде проведен нов референдум, в който британските гласоподаватели да решат, дали ще подкрепят новото споразумение за напускане или оставане в ЕС. Оказа се, че британците не искат да се впускат в поредната авантюра, предлагана от “Лейбър”, в която несигурността продъжава още неопределено време, включително и перспективата за нов референдум. Едва ли и партньорите на Великобритания в ЕС са били очаровани – първо предоговаряне на споразумението, а след това референдум за одобряването му. Едва ли и преговарящият екип в Еврокомисията е бил въодушевен от възможността да минат през серпантините на нови интензивни преговори, които могат да забуксуват и след това отново всичко това да бъде отложено до референдум, проведжането на който от сега изглежда проблематично.

Либерал-демократите

Либерал-демократите бяха единствената от трите традиционни и големи британски партии, които открито агитираха на тези избори за оставане в Европейския съюз. Тяхното предложение бе това да стане чрез отмяната на заявлението на Обединеното кралство за напускане на ЕС по член 50 от Договора за Европейски съюз. Подобно послание, обаче, не беше възприето от избирателя като подхождащо на центристка либерална партия. Изглеждаше прекалено агресивно и дори недообмислено. И това изкристализира на изборите. Либерал-демократите, водени от младия си лидер, 39-годишната шотландка, Джоу Суинсън (Jo Swinson), първата жена и най-младата на тази позиция, за да води партията от 300 години, завоюваха само 11 места в британския парламент. Това е 1 място по-малко от резултата им преди 2 години. По-драматичното за Суинсън бе друго. Самата тя загуби мястото си на народен представител в Уестминстър, след като малко не ѝ достигна да бъде с най-много гласове в шотландския избирателен район Източен Дърбантъншайар. Суинсън подаде оставка още вечерта след загубата на собствения ѝ избирателен район.

Тук е мястото да отбележим британската избирателна система, която се определя от множество анализатори като мажоритарна, но за разлика от други мажоритарни системи, се характеризира с това, че не е необходимо в съответния избирателен район кандидатът да има абсолютно мнозинство на гласовете – 50% +1 – достатъчно е кандидатът да има най-много гласове сред всички останали, за да бъде избран за депутат. Тази мажоритарна система е известна нарицателно като “First Past the Post” (“Този с най-много гласове”).  Така че, въпреки това, че Либерал-демократите са увеличили гласовете си с 4.4% в сравнение с предходните избори през 2017 г., те имат едно място по-малко в националния парламент. 3 милиона и 700 хиляди гласа носят само 11 места на либерал-демократите. Неслучайно тази партия се застъпва за пропорционална избирателна система във Великобритания, но съгласете се, че позицията на губещ в изборите не е най-добрата, за да поискаш промяна на конституционно установеното държавно управление в страната.

Либерал-демократите и ”Лейбър” не съумяха да предложат заедно перспектива за своите гласоподаватели. Корбин не заяви ясно, дали е готов да управлява в правителство, заедно с Либерал-демократите. И това не окуражи традиционните гласоподаватели и на двете партии. А всъщност числата на гласувалите отново показват, че мнозинството в Обединеното кралство всъщност гласува за нов референдум и/или оставане в ЕС. Съдете сами.

    • Консерваторите имат малко по-малко от 14 милиона гласа (43.6% от гласовете).
    • Лейбъристите имат малко по-малко от 10.3 милиона гласа (32.2% от гласовете).
    • Либерал-демократите имат  малко по-малко от 3.7 милиона гласа (11.5% от гласовете).
    • Шотландската национална партия има 1.2 милиона гласа (3.9% от гласовете).
    • Зелената партия (ясно заявили се за оставане в ЕС) има около 860 000 гласа (2.7% от гласовете).

Дори като вземем предвид 2-та % на новата партия на Найджъл Фараж с красноречивото име партия “Брекзит” и 200-те хиляди гласа на юнионистите в Северна Ирландия, над 1.5 милион гласа повече имат партии, привърженици на оставане в ЕС или нов референдум. 

Шотландската национална партия

Голeмият проблем, с който Борис Джонсън ще се сблъска след голямата си победа на тези избори е друг. Не е свързан с лейбъристката или с либерал-демократическата партия. Става въпрос за центробежните сили, които тревожно се засилват в Обединеното кралство и които изборите миналата седмица отново затвърдиха. 

Подкрепата за независимостта на Шотландия е по-голяма от всякога

Основният проблем създават националистическите партии в държава, която притежава няколко етнически-национални компоненти – Англия, Уелс, Шотландия и Северна Ирландия. Огромен успех постигна Шотландската национална партия (Scottish National Party), водена от 5 години от напористата шотландска адвокатка Нѝкола Стърджън.  Те имат 48 депутатски места от общо 59! Това са повече от 80% от местата в избирателните райони на Шотландия. Това превърна Шотландската национална партия в другия голям победител в тези избори. Важно е да се има предвид, че в същите тези избирателни райони участва и Консервативната партия на Борис Джонсън. И ги загуби…

Нѝкола Стърджън не загуби нито секунда. Още на следващия ден след изборите, тя даде пресконференция, в която постави проблемите ребром. Както може би си спомняте, през 2014 година Шотландия проведе референдум на въпроса: “Трябва ли Шотландия да бъде независима държава?” Отговорите бяха “Да” и “Не”. Допитването до шотландците завърши с резултат 44.7% за “Да” и 55.3% за “Не”. Уестминстър тогава даде съгласието си за референдума, тъй като това е допитване, което се случва веднъж в едно поколение. Има обаче едно обстоятелство, което не трябва да се забравя. Обединеното кралство тогава нямаше никаква конкретна идея за провеждане на референдум “за” или “против” оставането в Европейския съюз. Министър-председателят на Великобритания, Дейвид Камерън, направи обещанието за провеждане на този референдум, едва след успешните за него избори през 2015 г. Въпреки изборния си успех, както и факта, че самият той беше привърженик на оставането на Обединеното кралство в съюза, оказа се, че е неподготвен да го проведе така, че държавата да остане в ЕС, както заяви в последващата кампания. За Великобритания референдумът завърши с резултат 51.89% за напускане и 48.11% за оставане в ЕС. Но в Шотландия референдумът имаше съвсем други резултати – 62% бяха за оставане в ЕС, а 38% – против. Още тогава Нѝкола Стърджън заяви, че този резултат налага провеждането на втори референдум за независимостта на Шотландия. И до днес, това е основната точка в дневния ред на Шотландската национална партия. Въпреки, че бе създадена преди повече от 85 години като ляво-центристка партия, в момента тя, изглежда, е преодоляла тяснопартийните етикети и работи основно за оставане на Шотландия в ЕС, дори ако се наложи – за сметка на излизането на страната от Обединеното кралство.

Аргументацията на Нѝкола Стърджън е желязна. Тя казва, че след като Борис Джонсън се чувства задължен да изведе Обединеното кралство от ЕС, получавайки 44% от гласовете на тези избори (въпреки че това му дава абсолютно мнозинство в парламента заради избирателната система в кралството), то по същата логика, но на много по-силно основание, тя има мандат от шотландците с 80% от депутатските места в Шотландия да ги задържи в ЕС. Също така тя напомня, че преди 3 г. на “Брекзит” референдума, резултатите в Шотландия са красноречиви – почти 2 пъти повече гласове за оставане в ЕС, отколкото за напускане. Нѝкола Стърджън настоява за това, че променените обстоятелства (проведеният референдум “за” или “против” оставането в ЕС на Великобритания) налагат, шотландците да гласуват още веднъж, дали да останат при тези обстоятелства в Обединеното кралство или не. Тя е наясно с конституционното устройство на Великобритания и с факта, че такова разрешение може да даде само премиерът на цялата държава, но продължава да настоява, че въпросът трябва да е в ръцете само на шотландците.

Можем отсега да предвидим, че премиерският мандат на Джонсън ще бъде белязан най-вече от този проблем, който той много трудно ще преодолее. Може да се окаже, че съюзът между Англия и Шотландия отпреди триста години, ще престане да съществува.

Северна Ирландия

Както и в Шотландия, така и в Северна Ирландия, националистическите партии на тези избори имат преимущество. Партията на ирландските националисти, “Шин Фейн” (Sinn Féin), получи 7 места в Уестминстър, а Социалистическата и демократична лейбъристка партия на Северна Ирландия (Social Democratic and Labour Party – SDLP) – още 2 депутатски места. Двете, взети заедно, превъзхождат Демократичната юнионистка партия (Democratic Unionist Party – DUP) с 8 депутатски места – партията, която всъщност подкрепя британска (а не ирландска!) идентиченост на Северна Ирландия. За първи път в Северна Ирландия превъзходство имат националистите, а не юнионистите.

Северна Ирландия е неразрешимият проблем за Brexit и Тереза Мей

Още един голям проблем за Борис. Нали не сме забравили, че нетолкова отдавна – от 1960-те години до 1998 г., т.е. повече от 3 десетилетия – в Северна Ирландия се водеше буквално гражданска война – периодът на т.нар. “Беди” (“The Troubles”)? Тогава загинаха 3500 души. Числото не изглежда толкова внушително, но трябва да се има предвид, че населението на държавата по това време е само около 1.5 милиона (около 1.9 милиона днес). Ако приложим същата пропорция на жертви към държава като Франция, например, те биха били 140 000. Можете ли да си представите колко разтърсващи биха били събития, които биха отнели живота на 140 000 души във Франция за три десетилетия? 

Как ще се справи с предизвикателствата премиерът Джонсън, ще разберем в следващите (вероятно) 5 години.

SHARE
Румен Петров, адвокат. Магистър по право от Университета в Кеймбридж, Великобритания. Консул на България в посолството в Лондон 2000-2003 г.