Бойко Василев води най-сериозното предаване за политика, „Панорама“, от 2000 г. Неговата кариера в БНТ започва през 1992 г. като репортер и редактор, той също така е и главен продуцент на „Актуални програми“ в БНТ. Завършил е журналистика и масови комуникации в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ през 1994 г. и специализира журналистика в Хамбург, Германия, и социология в СУ, защитава дисертация през 2001 г.
Препубликуваме част от интервюто на Весислава Антонова и Велислава Попова за „Дневник„, което е част от поредицата им разговори с журналисти.
Какъв ви се иска да е ефектът от работата ви? Помага ли на хората, променя ли неща в живота им журналистиката?
Честно казано, не си въобразявам много в тази посока. Дори имаше периоди и години, в които смятах, че няма ефект: както казва Стоян Михайловски: „Господ бере черешите една по една, а дяволът ги брули с пръти“.
Но през 2013 година се случи нещо много любопитно. Покрай турбуленциите изведнъж открихме публиката си. И тази публика се оказа изключително интересна и интелигентна. Нея не можеш да я излъжеш. Понеже 2013 беше годината, в която всички се усъмниха в журналистиката, в истината, тази публика се оказа, че преценява прекрасно, много точно, внимателно, улавя полутонове и грешки. И в един момент с екипа си казахме – струвало си е.
Трябва обаче да си зададем въпроса за цялото общество: Дали изобщо хората имат нужда от истината? Имат ли нужда от фактите? От безпристрастен сблъсък на мнения? Дали може въобще да понесат мнение, различно от тяхното? Задаваш си тези въпроси и ако отговорът е – „не“, тогава оставаш в работата само заради личния си коридор. Българската журналистика е занимание самотно.
Да се върнем на предизвикателствата пред професията. Кои са най-големите?
Ще започна с най-важните, които са световни. Три неща са: смъртта на хартиения ежедневник; Facebook ефектът (в мрежата се крещи повече, отколкото се дават факти); фалшивите новини. Те са свързани, но това е въпрос на друг анализ.
Тези три неща са факт за света. А в България поради малкия й пазар и все пак крехкия опит с истинска журналистика тези ефекти се умножават по две, дори може би по десет. И какво се оказва? Лъжата има бизнес модел, но истината няма. Бизнес моделът на лъжата е ясен: ако искаш бухалка, си вземаш бухалка и тя не струва вече кой знае колко. Проблемът не е само български и по света има бухалки.
Другият факт, който аз много често давам като пример в моите лекции и може би е станал банален: Черна гора е 650 хиляди души, колкото е ⅓ от София може би. Но ако има гениален журналист в Черна гора, той има потенциален пазар от 20 милиона. Това са хората, които разбират езика, който там се нарича черногорски. В България българската журналистика е за българи. Никой извън нашата страна не я ползва, дори нашата диаспора. Дори тя в момента си създава собствени медии. Да, нас ни гледат българи в чужбина, но това не е мощен категоричен пазар, който може да храни българската журналистика. Следователно няма бизнес модел.
Аз не давам препоръки, но не знам дали българската журналистика ще се оправи без обществото и държавата. Обществото да я подкрепи, като си я поиска; държавата като майката от притчата на цар Соломон да я подкрепи, като се откаже от нея. Въпросът е обаче иска ли българското общество истинска журналистика? Готово ли е да я разпознае и да я подкрепи? И готово ли е да поеме жертви заради нея?
Какво е вашето определение за цензура?
Според мен цензурата е остаряло понятие от ХХ век, и то от средата на века. То означава, че някакви хора забраняват публикация. И тази публикация не вижда бял свят или вижда, но в алтернативен източник. Това нещо в момента го няма.
Има още по-голяма опасност. Публикува се всичко. Къде е обаче критерият за истината? Умберто Еко беше казал: „Ако аз сложа в интернет една статия за Тома Аквински и моя студент сложи подобна статия, която е пълна глупост. Каква е гаранцията, че някой, без да знае кой съм, ще повярва в неговата, а не в моята?“
Второто нещо. Ако един журналист публикува лъжа и ти му направиш забележка, това цензура ли е? Аз си го представям така. Журналистът и в България, и по света върви през една гора и в тази гора има различни приказни същества. Обаче много малко сред тях са чудовищата, които са наистина опасни; които вещаят опасност. Да го изхвърлят от работа, животът му да бъде застрашен и т.н. Те са много малка бройка. Много повече са сирените, които му обещават разни хубави работи, хубави неща, това са пари, възможности за кариера – политическа или пък медийна, за власт, за влияние, пост, да му поласкаят суетата. Изборът е на журналиста. Как минава през гората.
Защото парадоксално, но е много по-лесно да минеш през чудовища, отколкото през сирените. Покрай тях по-трудно се минава. И затова българският проблем е не това, че те натискат, а как ти сам използваш работата си. Дали доброволно заставаш на страната на икономическия интерес, дали доброволно искаш да използваш екрана за твоето обогатяване или твоята кариера и бъдеще, или пък за някакви дребни услуги. Ето това е. И тук характерът е важен. Екипът, с който си, защото тези хора ще ти кажат: така не може. Нашите събирания в „Панорама“ са много интересни, защото аз трудно бих си позволил пред тези хора, с които работя десетилетия, да кажа „абе това ще го вкараме, защото еди-какво си“…
Човек прави понякога малки компромиси, например не можеш да намериш някого или друг не иска да дойде и трябва да се задоволиш с трети. Така е и по света. Събеседниците, които са лесни, не са толкова интересни. Трудните са по-интересни. И ти виждаш някакъв компромис. Понякога ще дойде лесният, друг път трудният.
Затова джунглата, през която минава журналистът, новата цензура, тя е много по-опасна от миналото. Защото преди 50 години медиите бяха малко. Сега са много повече. Преди години цензуриран е материал Х, но някак си всички стигат до него, научават истината. Парадоксалното е, че тогава истината е работила повече, отколкото сега. Трябва да имаш сетива и инструменти, за да минеш през джунглата и да намериш истината, да я събереш парченце по парченце. Днес трябва и публиката да е образована.
Цялото интервю на Бойко Василев за „Дневник“ може да прочетете тук.
