Неподдържана канализация. Неадекватно изпълнени инфраструктурни проекти. Пране на пари чрез строежи. Нередности в обществените поръчки. Недосегаемост на властта. Липса на оставки при наличието на брутални грешки, за които плащат данъкоплатците.
Резултатите са видими. И все пак след дъжда, който потопи половин София, се намериха и онези, които ни успокоиха, че дъжд има и в Париж, и в Лондон, дори и в Берлин. А после и обвинителите, които заклеймиха със стария печат – “враг народен и антибългарин” – всеки критик, който се осмели да каже истината.
Какво общо има това с темата никой не разбра, защо сравняваме несравними неща – също. За това съществуват специалисти, измервания и данни, а времето и историята са доказали фактите, затова този текст не е посветен на тази тема.
Този текст е за тенденцията да си затваряме очите пред нередностите и несправедливостта, защото сме спокойни, че те се случват навсякъде. Да се адаптираме към невъзможното и да нормализираме ненормалното. Или ако не ни се налага сами да търпим – да забравим за онези, за които несправедливостта и ненормалността са ежедневие.
Този текст е за онези, които си повтарят, че “всичко е наред и навсякъде има проблеми”, докато голяма част от съгражданите им живеят под прага на бедността като дворяни, политиците им – като феодали, а градовете им тънат в нищета и мръсотия.
Както и за онези, които ползват балсама, “е, зле е, но има и изключения”, радвайки се, че са извадили късмет и системата ги е подминала. Че в семейството им няма например онкоболни, на които държавата да откаже лечение, или деца с увреждания, които да бъдат забравени от институциите.
Кухият оптимизъм не е признак за умствен такъв – напротив. Той е присъщ на интелигентни и по-скромни, на стари и на млади, на богати и добре устроени и по-рядко на бедни. Кухият оптимизъм не е и индикатор за злонамереност – в повечето случаи това са хора, които наистина обичат България, имат добри изначални намерения и нагласи и искат тя да се развива добре.
Кухият оптимизъм е, ако щете, механизъм за оцеляване в абсурдното.
Тези хора са късметлиите сред нас – те виждат доброто и положителното във всяка ситуация; със сигурност са по-малко стресирани, по-приятна компания.
Болестта е тогава, когато това спокойствие и позитивна нагласа се превръщат в безпочвено отричане на истината и инертност, която отказва да види очевидното.
А именно – че в държавата ни липсват фундаментални градивни елементи: че корупцията е правило, не изключение; че културата ни страда; че образованието ни запада; че медиите ни са пленени.
И че няма никакво значение как е другаде, защото страдаме всички ние – колективно, като общество.
Кухите оптимисти винаги намират поводи за гордост, които обаче нямат корен в действителността.
Ако вземем примера на българската природа: случващото се с Пирин, Странджа, Рила, Корал, Иракли, Скаптопара – унищожаването на най-ценното пред очите на нацията.
Ако погледнем към историята – пълната амнезия за заветите на Ботев, Каравелов, Стоянов, Левски и т.н. и превръщането им в инструментариум за патриотарна политика.
Що се отнася до съвременната ни история – кухите оптимисти не говорят за случилото се през социализма и прехода, защото то е болезнено и най-вече все още чака своят момент на справедливост. Неизживяна болка, с която ние като общество нямаме време да се сблъскаме.
Кухите оптимисти харесват българската култура, без да се интересуват колко получават творците им и как се защитават творбите им. Кухите оптимисти се гордеят и с българските постижения, повечето от които днес са разпилени някъде по света – без да се интересуват какво казват тези творци за действителността и защо те творят не у нас, а другаде.
Какъв е другият вариант? Да бъдем кречетала, които безспирно се оплакват от всичко? Не. Според мен отговорът е прост – не кух позитивизъм или мрънкащ негативизъм, а реализъм на действието.
Гледането на критиката не като на лична обида и антибългарска реторика – навик, останал може би от соца – а като на градивна забележка за това какво може и трябва да се подобри. Но и критиката като личен пример – недоволството, последвано от действие, поемането на лична отговорност.
Любов към природата и историята? Да. Под формата на протест или подкрепа за онези, които се борят за нейното опазване и защита, защото тя е застрашена днес повече от всякога. Доброволчество, дарения, разпространение на информация, градивен диалог – цяла палитра решения.
Любов към столицата или градската среда? Да. С активно гражданско участие в харченето на общинските пари, разговор със специалисти, натиск над управляващите как и къде да отиват средствата ни. С подпомагане на приютите за бездомни животни, с доброволна помощ за почистването и поддържането на околната среда, в която живеем.
Традиции и ценности? Да, всеки е свободен да има своите. Помощ за фондациите, които се грижат за децата, лишени от родителски грижи. Дарения за местни музеи, галерии, културни центрове, училища, читалища. Мрежи за доброволческа грижа за възрастните хора. Борба за свободни медии, за справедливи процеси, за адекватно здравеопазване и силна образователна система.
Страната ни няма нужда от слепи, които да повтарят до откат колко е красива и добра. Не са нужни заблуди, а мечти. Не е нужна алтернативна реалност, а идеали за създаването на по-добра такава.
Не да мечтаем несправедливостта да ни подмине, а да се борим за справедливост.
Не да се успокояваме, че има и по-зле, а да се стараем да бъдем по-добри от вчера.
Не кух позитивизъм. Просто здрав идеализъм. И реализъм на действието.
