Вместо триумф, очевидно последните щрихи преди приемането ни в “Чакалнята за еврозоната” ERM II, успяха да създадат на управляващите нова криза и да насадят в обществото поредни поводи за страх и истерия. В петък тихичко и без обяснения бяха внесени промени във банковия закон в частта му, касаеща борда, дори заобикаляйки конституционно установената в държавата законодателна процедура – чрез измение на друг закон и след преминалото вече първо четене на законопроекта. И след като медиите откриха промените, се появиха спекулации, необмислени изказвания, както и откровена истерия и пропапаганда за една напълно техническа промяна. Както практиката с приемането на балтийските страни в Еврозоната е показала, тази промяна няма да доведе до никакви колебания във валутния курс.
Причините за тази криза, обаче, не са инцидентни, а системни. Или по-точно те се дължат на пълната ерозия на парламентаризма в страната. Като започнем от това, че законите се изменят понякога и десетократно в рамките на година, а процедурите за тяхното приемане се заобикалят и съкращават, преминем през това как „Съветът по законодателство“, чиято цел бе да внесе експертност в нормотворческия процес, сам пожела да бъде разпуснат, след като бе системно бе игнориран и стигнем до това, че народните представители нямат нито законотворческа експертиза, нито ораторски умения. А това води до липсата на всякакъв дебат, различен от нечленоразделни провиквания “ВИЕ ЛЪЖЕТЕ НАРОДА!” и “опозиционния” отговор “ВИЕ КРАДЕТЕ НАРОДА”.
Съвсем не е за подценяване и фактът, че парламентарният контрол – задаването на въпроси към правителството – на практика вече не съществува. За целия мандат на сегашното 44-то Народно събрание премиерът е отговорил на общо пет въпроса. Два през 2017-а, един през 2018-а и два през 2019-а. За сравнение, в британския парламент премиерът всяка седмица е длъжен да присъства на парламентарен контрол и всяка седмица лидерът на опозицията му задава по шест въпроса – т.е. с тези темпове до края на мандата на това Народно събрание на българския премиер може да му бъдат зададени общо толкова въпроси, колкото само лидерът на опозицията задава на британския премиер за седмица, а отделно останалите депутати в Камарата на общините разполагат с около 30 минути всяка седмица, за да зададат и своите въпроси.
Ако трябва да продължим сравненията с Великобритания – за разлика от независимия председател на долната камара на британския парламент, който се издига с подкрепата на поне две партии, различни от тази, на която принадлежи, българският парламент се управлява от просто от най-верните партийни апаратчици (г-жа БрекзиД от виетнамския Пекин), които нямат никакъв интерес от провеждането на дебати, контрол или обстоен преглед на законодателните текстове, а единствено те да бъдат прокарани възможно най-бързо.
Редно е също да отбележим, че всяка правителствена политика в Обединеното кралство се анонсира първо в парламента, като ресорният министър предварително осведомява опозиционния “министър в сянка” за въпросната политика, за да може опозицията да излезе със становище по време на разискванията.
Тези практики не са някаква странна привичка на островния народ. Напротив, те са съществени, за да може общественият дебат и медийният наратив да бъдат задавани от най-важното в държавната система място – парламента. По този начин всъщност правителството може да зададе тона, а опозицията да заеме конструктивна позиция, а не и двете страни да гледат накъде ще задуха вятъра и да падат в капана на хибридни атаки, медийна сензационност или обикновена истерия в социалните мрежи.
Така например, как можеше да се развие ситуацията с въпросните промени в банковия закон. В петък председателят на парламентарната група на ГЕРБ обявява, че следващата седмица министърът на финансите ще направи изявление в Народното събрание. Същевременно, министър Горанов изпраща на водещите финансови специалисти в парламентарните групи (Румен Гечев, Йордан Цонев и т.н.) чернова на изявлението си, в което обяснява какви са причините за промените, как правителството ще поддържа фиксирания курс, как няма причина за опасения, а напротив, това е огромен успех за правителството.
Междувременно, опозицията щеше да има време да подготви официална позиция, да помисли върху това какви въпроси да зададе, какви гаранции да изиска от министъра и с какво да се заяде, за да извлече и политически дивиденти за партията си. Или с други думи, да е доста по-добре подготвена, с обмислена и обсъдена позиция, вместо (както се случи) Ивайло Калфин да се изказва напълно неподготвен от Брюксел.
Следващата седмица министър Горанов прави своето изявление, подчертава каква победа е постигнал кабинетът, напомня как БСП е причинило хиперинфланция, а при ГЕРБ животът е радост, а опозицията от своя страна иска ясни гаранции и отправя добре обмислени атаки, вместо стрелба на халос с изкуствен патос и крещене. След това министърът отговаря на въпроси от депутатите, с което успокоява повечето страхове и парира до голяма степен ненужните спекулации. Същевременно, медиите получават достатъчно материал – от управляващи, от опозиция и от въпроси на депутатите – който да обхваща цялостната картина, а не разчитат на спонтанни истерични подмятания и спекулации.
Чак след това се внася законопроектът, след като всички – депутати, медии и общество – знаят каква е рамката на промените и какво се цели. Експертите сред депутатите и в гражданското общество разискват конкретните текстове и евентуални изменения и допълнения. Тъй като обществото вече е информирано за политическия курс, самият законодателен процес може и да се забави с няколко седмици, така че текстът да бъде изпипан.
Междувременно, един надпартиен председател на Народното събрание следи за това, всички страни да бъдат чути, мнението на възможно най-много експерти да бъде взето предвид, партиите да проведат смислен политически дебат и крайният резултат да е известен на всички, както и как се е стигнало до него и какви последици ще доведе след себе си.
Само така може наистина да си истински политически лидер в едно общество. “Шоуто с джипката” по фейсбук и “Само докато медиите са тука” изявления от Министерски съвет вършат работа единствено за отиграване на отделни ситуации – най-вече потушаване на вече създадени кризи – но не могат да създадат среда за истински дебат. А ако такъв дебат не бъде проведен именно в парламента, дневният ред ще се задава от слухове, истерия и хибридни атаки в обществото.
