Терминал 3 продължава екслузивната поредица интервюта на Любомир Авджийски от Турция. Баръш Индже е от основателите и водещите редактори на вестник „BirGün“ („Един ден“) – един от малкото независими вестници в страната с национално покритие. Заради хоризонталната структура, начинът на финансиране и позициите си медиата е придобила известност като „Гласът на Гези“. В момента срещу всеки един журналист във вестника има осъдителна присъда или повдигнато обвинение. Разговорът се състоя на 12 август в редакцията на вестника в Истанбул.
Няколко думи за вестник BirGun, за аудиторията и проблемите, които имате.
Вестник „BirGün“ беше създаден през 2004 г. като вестник „без шеф“, като алтернативна медия. Опитахме се да се учредим като кооперация/сдружение, но тъй като това законово не е разрешено, учредихме се като публично капиталово търговско дружество. Доста хора станаха акционери, хиляди ни помогнаха финансово. Затова нямаме шеф на вестника, а управлението се състои от редакционната колегия. И това ни помага да се запазим като една независима организация.
От 2004 г. до 2013 г. „BirGün” имаше много големи икономически и финансови проблеми поради определени административните регулации в страната – върху разпространението на вестниците има монопол, хартията се внасяше отвън.
След “Гези” (протестите в Турция през 2013 г. на млади, студенти, светско настроени хора срещу правителството на Ердоган, започнали за спасяването на парка „Гези“ в Истанбул, бел. ред.) успяхме да използваме по един добър начин социалните медии. Хората, които участваха в Гези, разпознаха BirGün, защото видяха в нас своите идеи. Те не успяваха да видят своя глас другаде. Разбраха, че медиите са управлявани от правителството. Те масово не отразяваха протестите „Гези“, в които участваха милиони хора – създадена бе една от редките комуни в света, беше раздавана безплатна храна на милиони хора, Таксим беше окупиран, целият Истанбул беше окупиран, въпреки всичко традиционните медии не отразяваха случващото се. Хората си казаха, че само независимите медии и онези, които опонират на правителството, биха могли да излъчват техните новини. Тогава аудиторията и продажбите на BirGün се увеличиха седем пъти.
От политическа гледна точка имаме съвсем други проблеми – срещу всеки наш журналист е предявен съдебен иск. Една част от тях са поради „обида“ срещу Ердоган, друга част са пък за това, че сме „подкрепяли“ терористична организация – има се предвид отношението ни към кюрдския проблем. Например, освен мен, срещу другия редактор са предявени 8 обвинения. За това в Турция е много трудно съществуването на един вестник като опозиционен – както от икономическа гледна точка, така и от политическа. Опитваме се да продължим по този път благодарение на любовта на хората към нас, заради любовта ни към родината и докато хората ни харесват, вярват и ни подкрепят, ние ще продължаваме да се занимаваме с журналистика, да казваме истината.
Какви са обвиненията срещу вас?
Аз още не съм арестуван, въпреки че имам осъдителна присъда от първата съдебна инстанция. Наказанието ми беше във връзка с „обида“ на президента на републиката и представлява лишаване от свобода за 21 месеца. В момента се обжалва пред апелативния съд. Ако апелативният съд одобри присъдата, ще вляза в затвора, ако не – няма. Но възникна и едно ново обстоятелство – президентът започна да оттегля някои от жалбите си. И това може да окаже влияние.
„Престъпното“ ми деяние беше следното: написах една новина за корупцията в Турция. Заглавието на новината беше: „Направили са двулентов път към джобовете си„. Има се предвид, че са сложили парите в джобовете си. Изразът „построяване на двулентови пътища“ в Турция е известно нарицателно, защото Партията на справедливостта и развитието (ПСР, управляващата партия на Ердоган, бел. ред.) постоянно се хвали с построяване на двулентови пътища. И ние шеговито използвахме този израз като казахме, че са направили двулентови пътища към джобовете си. Поради това повдигнаха обвинение срещу мен. Искаха наказание „лишаване от свобода“ за период от година и половина, а аз се изнервих и в защитата си твърдях, че те наистина са извършили тези кражби и корупционни схеми. Интересното беше, че при съединяване на първите букви на изреченията в защитата ми се получаваше акростихът „КрадецътТайип“. Това в Турция само по себе си се наложи като нарицателно и е много разпростарнено. Затова ми повдигнаха и обвинение за обида срещу президента. За последното обвинение наказанието ми беше 21 месеца лишаване от свобода, а за първото – глоба. Моята цел не беше да обидя президента на републиката, а да посоча нещо, което така или иначе е известно. Целта ми беше една остра политическа критика. Този съдебен процес стана известен в Турция като процесът „акростих“.
Какви са конкретните проблеми пред журналистиката в Турция? Нормално явление ли са арестите на журналисти или се наблюдава в последните 2-3 години?
Арестуването на журналисти в Турция стана част от ежедневието – едно нормално обстоятелство. Защото след референдума през 2010 г. съдебната власт изцяло мина под влиянието на правителството. Известно време тя беше под контрола на гюленистите, след това правораздаването – съдии, прокурори и следователи, мина под контрола на хора, свързани с ПСР. Отношението на Ердоган по този въпрос е доста авторитарно. Стана възможно правителството да премества или уволнява магистрати, чиито актове не се харесваха от Ердоган. Затова журналистите, които опонират на Ердоган, често биват осъдени и нямат голяма възможност да се защитят добре. Той печели почти всички свои дела. Журналистите започнаха да работят при много трудни условия. И преди върху съдебната власт имаше влияния от различни тайни кръгове, но може да се каже, че за първи път има такъв контрол от страна на самото правителство. Лошото е, че хората започнаха да свикват с това. Каквото и да става, арестуването на журналисти поради техните идеи, дори на такива, които имат много странни, крайни или маргинални идеи, не може да бъде приемливо. Един журналист в края на краищата държи молив в ръцете си, а не оръжие и пише, изразява мнение. Лично аз не одобрявам този процес. През последната година особено има три големи проблема пред медиите.
Първият проблем е свързан с това, че критиките към Ердоган се квалифицират като „обида към президента на републиката“ (което се квалифицира като престъпление) и това е притеснително.
На второ място са проблемите, когато имаме новини, свързани с корумпираните членове на правителството на ПСР. Когато правим новини свързани с тях и корупцията, тези новини се отричат и ни обвиняват в клевета и разгласяване на неверни и позорни обстоятелства. Това, което всъщност се случи е, че те изгониха и арестуваха полицаите и прокурорите, които разкриха корупционните им схеми, под предлог че са гюленисти. След това близки до тях съдии ги оневиниха. Тоест за определени известни случаи имат оправдателни присъди. Ние обаче вярваме, че тези хора наистина са участвали в корупционни схеми и продължаваме да пишем подобни новини. Затова повдигат обвинения срещу нас, че едва ли не ги клеветим, но тези обстоятелства се знаят от широката публика.
Третият проблем е свързан с отношението ни към кюрдския въпрос – новините и статиите за тях. Всички позиции от наша страна за разрешаване на проблемите по мирен и дипломатичен път – „на маса“, в това на практика военно време, се определят като позиции подкрепящи ПКК, която е обявена за терористична в страната ни. Ние, като вестник, нямаме никаква симпатия към стратегията на ПКК. Не вярваме, че вървят в правилна посока. Но и военната политика на правителството не е правилният път. В края на краищата тази политика продължава вече 30 години, а кюрдите в Турция имат равни на нас права. Турското правителство трябва да признае всички права на кюрдите и трябва да седне с ПКК на масата, за да се разреши този проблем по мирен начин. Ние не искаме да умират повече хора. Като светски хора и журналисти стоим зад тезата, че проблемите трябва да приключат по мирен начин. Но те, управляващите, определят тази ни позиция в подкрепа на ПКК и на тероризма като цяло. Това са клевети. Не е правилно поради такива тези хората да бъдат преследвани и обвинявани (обвиненията са по специален закон срещу тероризма, според който се счита за престъпление публичната подкрепа за терористични организации, а ПКК е обявена за такава, бел. ред.) Кюрдският проблем в Турция наистина е една „червена линия“ и нетрадиционните мнения по този въпрос изобщо не са търпими. А политиката, която се води тук от 30 години, би продължила още 30 и хората ще продължат да умират. Час по-скоро този проблем трябва да се реши по демократичен и мирен начин.
Има ли опозиция? Активни ли са опозиционните партии в Турция?
Не мисля, че опозиционните партии в Турция са активни. Може би най-вече, защото сегашната система не е демократична. Изборите се манипулират, няма и условия за агитация. Законовата уредба за политическите партии не е добра, има 10-процентова граница за влизане в Парламента. Когато имаме тези проблеми, а и всички институции, включително и Висшата ни изборна комисия (еквивалента на българската ЦИК, бел. ред.) са в ръцете на правителството, то в последните 5-6 сякаш не отиваме на реални избори. Независимо какви агитации правят опозиционните партии, те не получават нужната трибуна. Дори и речите им в Парламента не се излъчват после в повечето медии. В същото време и при тази ситуация, която имаме в момента в Турция, опозиционните ни политици си живеят съвсем спокойно все едно живеем в Швейцария. Не намирам за правилна тази опозиционна политика и стратегия. Ако опозиционните партии в Турция твърдят, че в страната ни има фашистка политика, то те трябва да предприемат нещо против това. Отиват на избори, губят ги, а после се прибират вкъщи. Нищо повече. В същото време повечето основни медии в Турция говорят за опозицията, критикуват тях, а не смеят да говорят за правителството. Тази ситуация е комична. С такава неефективна опозиция турския народ гние и приема винаги печелещият човек като еталон. Младите, децата не биха предпочели едни хора, които винаги губят, пред други, които винаги печелят. Това е истината. Освен това на принципа, че победителят винаги има право, деянията на победителя почват да се оправдават сред хората. Нещо повече – неговите жестове, маниери, цяостно поведение започват да служат за пример. Затова опозиционните партии трябва да организират по-добре недоволството на хората. В Турция, когато се стигна до „Гези“, милиони хора излязоха по улиците, а опозиционните политици се държат все едно нищо не се е случило. Не успяха да внесат тази енергия в Парламента, не успяха да чуят тези идеи и искания. Поради това след „Гези“ се образуваха най-различни движения и организации. Повечето от тях са леви*, но младите хора обръщат внимание на тях. Те са важни, защото това са движения, които се образуват „отдолу“ – от парковете, улиците, социалните медии. Трябва да имате предвид, че в Турция лявото няма същият смисъл, както в Източна Европа. Тук Ердоган и ПСР се считат за десни, а левите са по-скоро либерали.
Отделно бих говорил за Демократичната партия на народите (ДПН). ДПН успя за известно време да получи подкрепата на движението „Гези“. Но генералната стратегия на ДПН е свързана с кюрдския въпрос. Поради което не мисля, че е възможно ДПН да бъде турска партия и да налее в себе си тези движения, докато кюрдският въпрос е толкова сериозен. Следователно има неща, които ограничават тази партия. В края на краищата е кюрдска партия и е партия на техните нужди. Ако евентуално има процес кюрдските нужди да се сближат с ПСР, те също биха го направили. Както се случи преди известно време за кратко. Затова аз не отъждествявам ДНП с РНП (Cumhuriethalkpartisi – Републиканска народна партия – класическите леви в Турция, бел. ред.). ДНП е по-радикална, по-демократична партия, но тъй като има етническа основа, има своите ограничения. РНП пък е една мека и смирена опозиционна партия. Партия, която действа като държавен бюрократ, изморена е. Тя не успява да отговори на нуждите на младите хора, но от друга страна в нея има много напредничави, светски хора, социалдемократи.
Като извод, докато опозицията е толкова мудна и се бори със себе си, изглежда ще е много трудно политическата конюнктура в Турция да се промени.
* Превод: Тюркер Моллахасан
