SHARE
Снимка: Владимир Груев
Снимка: Владимир Груев

Танцът! Една неразделна част от тържествата и ритуалите съпътстващи огромното богатството от културни традиции на човечеството. Средство за комуникация с боговете и основен начин на забавление. Но танцът e много повече от това, повече от движение на тялото, той е себеизразяване чрез безкрайни метафори, които формите на телесността създава. Съвременният артист е в постоянно търсене, променяне и изследване на тези метафори и състояния, които носят в себе си опита и съзнанието на нашата цивилизация и общество. 

На фокус днес е съвременният танц и една изключителна българка, която ни трогна със своята чувствителност и интензивност, с която развива себе си и изкуството. Работата й е селектирана за световноизвестни форуми като фестивала Dance Umbrella 2020 (Великобритания) и ImPulsTanz 2019 (Австрия). Като танцьор Стефани е работила с имена като Michael Buble, BBC2, балет “Арабеск” и ONE DANCE WEEK.

Стефани Ханджийска е хореограф, режисьор и изпълнител. Занимавам се с танц – на сцена и на екран. Създава както лична артистична работа като и режисьор, и хореограф, така и работи като колаборатор по артистични и комерсиални проекти. През 2020-а завършва магистратура „Съвременен танц“ в London Contemporary Dance School в Лондон и оттогава практиката ми е между Лондон и София.

Не пропускайте и премиерата на танцовия филм “Поглед от ръба”, режисиран от нея и хореографа Коста Каракашян, която ще се състои на фестивала Master of Art на 29-и април в Дом на Киното от 19:30 часа. 

“Поглед от ръба” е поетична приказа за шест индивида, които танцуват през поредица от 12 български природни и културни пейзажа, в търсене на идентичност и пътуване към себе си.

Билети на сайта на Дом на киното. Със Стефани Ханджийска разговаря Димитър Серкеджиев.

Защо, кога и как танц? 

Танцът винаги е бил много важна част от живота ми – танцувам от 7 годишна възраст. Решаващият момент беше, когато трябваше да избера висше образование и не можех да си представя нищо по-живо, креативно и вълнуващо от това да правя танц. Още тогава знаех, че ще искам да създавам свои творби, а не да бъда танцьор в трупа. 

В твоите професионални прояви понякога влизаш в ролята на хореограф, понякога на  режисьор или само танцьор. Това са различни състояния изискващи различна психологическа настройка – как подхождаш?

За мен балансирането на няколко различни роли идва много естествено. Когато имам цялостна идея за нещо, от режисурата, до хореографията, много естествено идва и да го изпълня. 

Любимата част от процеса ми е да споделя идеята си с други артисти и да си колаборираме – в последната година работя много с хореографа и режисьор Коста Каракашян, драматурга Ясен Василев, костюмографът Ралица Тонева, 3D дизайнерът Гьорги Десподов и много други интересни хора. 

Има ли определени неща от изкуството и културата, които използваш, за да добавиш различни нюанси в проектите си?

Обичам много да преплитам света на бизнеса и изкуството. Мисля, че двата свята си дават взаимно много ценна перспектива. Чета много новини, и искам да знам какво се случва в световен мащаб. Много се интересувам от мода и дизайн – танцът по някакъв начин е много свързан с визуалното. 

Според теб какви са или могат да бъдат функциите на съвременния танц и пърформанс в нашето общество?

Танцът е трибуна, от която се вдъхновяваме, обсъждаме важни теми и създаваме едно по-активно и по-свързано гражданско общество. 

В процеса си на реализирането на интересни проекти, един от тях е “84 въпроса”, чиято премиера е на 14 и 15 май. Какво искаш да провокираш с проектите си и какво ще видим на премиерата през май? 

84 Разговора“ определено не е традиционния танцов спектакъл, в който публиката сяда на местата си, салонът се загася и те стават свидетели на красиво танцово произведение, след това ръкопляскат и си тръгват. 

В „84 Разговора“ Коста Каракашян (ко-хореограф и изпълнител в проекта) и аз атакуваме челно въпроса за пазарната икономика и как се позиционира танцовият труд в нея. 

Зрителите са поставени в ситуация, в която трябва да купуват и продават танц, да инвестират, да преговарят и най-важното – да мислят за стойността на това странно изкуство, което е направено от тела, и изчезва в мига, в който е представено. Не могат да го вземат вкъщи, не могат да си го облекат, да си го закачат на стената или да си го прочетат отново. То съществува само тук и сега – моментът, в който се случва. 

Представлението е вдъхновено от това какво е да си танцов артист – открехваме завесата зад целия не-танцов труд, който извършват независимите танцови артисти. Също така е вдъхновено от неща, които на пръв поглед нямат нищо общо с танца – като NFT (non-fungible tokens), криптовалута и корпоративни продажби. 

С Коста имаме двойна роля – едновременно на танцови изпълнители и на ‘дилъри на танц’

Как може да илюстрираме мястото на модерния танц като форма на изкуство в България и впечатленията ти от Лондон – преди пандемията и сега?

Лондон е огромен и много вълнуващ град. Толкова голям, че културно се дели по-скоро на територии и жанрове, иначе е необятен. В Лондон артистите са на клъстери от суб-общности. Тоест ако нямаш допирателна с конкретен човек, най-вероятно няма как да знаеш за съществуването му/й. 

В Лондон съществува нещо, което едва се заражда в България – културна индустрия, културна икономика. Тя е внушителна по обем, като същевременно добре си дружи с индустрията, насочена към спорт, здраве, красота и духовност. Всички те са мастодонти в Лондон. Градът предоставя възможност на творчески професионалисти от цял свят да си колаборират, да работят заедно и да се съзтезават помежду си. 

Съзтезанието е основна дума в това място, защото има много хора, които се борят да станат най-добрите в това, което правят. Самият град Лондон е много скъп, което го прави много тежък за живеене за артистите. Стереотипът на замечтания беден артист, който прекарва дните си, гледайки през прозореца в мансардата си, търсейки вдъхновение за следващата картина, просто няма как да се получи. Хората там или еволюират, еманципират се и се научават да се справят много добре, или се махат. Темпото, с което се работи в столицата на Великобритания, не е за всеки. 

София, разбира се, е много по-малка. 

Креативната общност тук е по-скоро една – единствена голяма общност, в която почти всеки се познава, или е на един познат разстояние от всеки друг участник. След година и половина постоянно пребиваване в Лондон, София в момента ми се струва очарователна и освежаваща. И задружна. 

Много се радвам на позитивната енергия, която усещам в артистичните среди. В нашето поколение артисти и творчески професионалисти много се подкрепяме взаимно, колаборираме си много и искаме заедно като общество да станем по-добри. 

Другото позитивно нещо според мен е, че се стараем да се свържем с публиката, да стигнем до нея. 

Съзнателни сме колко много неща има за гледане и за правене дори в един мобилен телефон, ходенето на театър / танц / галерия определено не е единственото възможно събитие в свободното време на хората и наблягаме успешно на човешкия елемент. 

Как според теб трябва да навигира един артист в днешната турбулентно обстановка – какво трябва да може артистът на това време? 

Трябва да може успешно да предизвиква клишето какво значи да бъдеш артист. За мен да бъдеш артист в пълния смисъл на думата е да изобретиш някакъв нов тип човек. За какъвто няма готов калъп. 

Трябва да умее да контактува с останалите – публика, другите артисти, медии, международна общност. 

Трябва да владее точния баланс между това да приласкава околните в своя свят и да бъде отшелник, на когото не му пука и изчезва за дни, за да работи върху нещо свое. 

Какво трябва да направи България, за да бъде в крак с развитието на съвременната култура и танц?

България на първо място трябва да предвиди адекватни условия за създаване на танц – финансов, административен, сграден и човешки ресурс. В момента цялата индустрия „съвременен танц“ в България е водена от артистите. 

Артистите печелят финансирания, управляват проекти, преговарят със сцени, фестивали, общуват с медии, продуцират, създават самите произведения и участват в тях. 

В София определено водещите проблеми са дефицита на пространствата, определени за съвременен танц и образованието в сферата. 

Другият важен проблем е чисто синдикален – независимите артисти в България в момента нямат абсолютно никакви права и устойчивост, имат единствено задължения и всеки нов сезон е нова борба за оцеляване.

Кадри:

Снимки от танцовия филм INNER BLOOM, фотограф: Владимир Груев

SHARE
Смислен прочит на събитията, които имат значение.