„Нищо в живота не е по-освобождаващо от това да се бориш за кауза, по-голяма от самия теб, нещо, което те напътства, но излиза отвъд единствено твоето съществуване.“
-Джон Маккейн, Вярата на моите отци: семеен мемоар (Faith of My Fathers: A Family Memoir)
Историята на Маккейн е история на битките. Това е историята на неговата Америка: „народ, обединен от идеали – не от етнос или география – целеустремен към това да отстоява тези ценности не просто у дома, но из целия свят.“
Джон Маккейн се ражда на 29 август 1936 г. в семейство на военни герои. Дядо му се е сражавал и в двете световни войни и загива от инфаркт четири дни след като японците се предават през 1945 г. В деня на смъртта си е бил с тегло под 50 кг, изцеден от ужаса и гибелта на Втората световна война. Бащата на Маккейн – също като дядото – става адмирал, сражава се в три войни и ще ръководи всички тихоокеански сили на армията на САЩ по време на конфликта във Виетнам.
Наследството определя и сина – детството си, Джон Маккейн III прекарва, местейки се от една военноморска база в друга. През 1958 г. завършва Военноморската академия в Анаполис и става военен пилот.
Близо десет години по-късно ще се случи големият обрат в живота на Маккейн. От войник той ще стане герой, а от герой – политик.
През 1967 г. пилотира бомбардировач във виетнамската война. Самолетът му е свален от вражеските силите в Северен Виетнам. Маккейн пада в морето и с две счупени ръце и един потрошен крак едва не се удавя. В последния момент е спасен от врага и става военнопленник.
Скоро виетманците разбират, че не просто са заловили пилот, а „принц“, чийто баща е сред ръководителите на военните действия от американска страна.
Виетнамците решават, че ако освободят заловения от тях син на висш вражески офицер, ще покажат на света двуличието на Америка – как привилегированите американци биват третирани по един начин, а обикновените по друг.
Джон Маккейн отказва да бъде освободен, ако всички други военнопленници не бъдат пуснати заедно с него. Така той бива държан и измъчван като военнопленник на Северен Виетнам в продължение на пет и половина години.
Мъченията – за да изтръгнат информация или да го принудят да даде фалшиви показания за пропагандни цели – са толкова тежки, че до края на дните си Маккейн не може да вдигне ръцете си по-високо от раменете. От страх да не се пречупи той се опитва да отнеме живота си, но не успява. Мъченията продължават и накрая той склонява да подпише и прочете фалшиви показания. „Бях засрамен. Почувствах се обезверен и не можех да овладея отчаянието си“, споделя по-късно той.
Но Маккейн се завръща като герой в Америка през 1973 г. Получава Сребърна звезда, Бронзова звезда, Пурпурно сърце, медал за военнопленик и много други военни почести.
„Три неща ме накараха да издържа“, споделя Маккейн през 1992 г. пред сп. People, „вярата в Бог, вярата в другите военнопленици и вярата в страната ми“.
Следват годините на промяната – както за Америка, разтърсена от войната във Виетнам и скандалите около администрацията на Ричард Никсън и „Уотъргейт“, така и за Маккейн.
През 1977 г. той става офицер за връзка с Конгреса. Развежда се през 1980 г. с първата си жена, бившия модел Карол Маккейн, и се запознава с друга, с която остава заедно до края на живота си – Синди Лу Хинсли – бъдещата г-жа Синди Маккейн, учител и наследник на Anheuser-Busch, един от най-големите производители и разпространители на бира в щата Аризона.
Двамата се местят в родния ѝ щат и там Маккейн решава да започне политическата си кариера. Напуска армията и през 1982 г. за първи път е избран в Камарата на представителите на Конгреса на САЩ. Четири години по-късно Маккейн печели сенаторското кресло, заемайки мястото на оттеглящия се дългогодишен символ на консервативното движение в Републиканската партия Бари Голдуотър.
В началото на политическата кариера на Маккейн Вашингтон изглежда по съвсем различен начин от днес. В годините на Рейгън и Джордж Буш-ст. конгресмените работят заедно. В Сената над 20 от 100-те републиканци и демократи формират силно умерено крило. Към това крило на „либералните републиканци“ или „републиканците на Линкълн“ се причислява и Джон Маккейн.
Междувременно САЩ най-сетне се отърсват от проблемите на 60-те и 70-те години. Политическите скандали и убийства, битката за граждански права на чернокожите, войната във Виетнам, всички тези неща остават в миналото.
Започва ерата на Рейгън – икономически бум, победа в Студената война. Америка винаги е била носител на идеология, но президентът Рейгън ѝ вдъхва нов живот. Свободата, капитализмът и либералната демокрация стават предвестниците за бъдещето на милиони, които са живели зад Желязната завесата. След разпада на Съветския съюз Америка остава и единствената свръхсила в света.
Джон Маккейн става един от разпространителите на това послание по света и в Америка, но триумфът засенчва погледа на всички от надигащите се идеологически сили в партията.
С годините Републиканската партия става все по-религиозно фундаменталистка и радикална. Редиците на умеренето крило бавно се стопяват при всички следващи избори.
През 1994 г. окончателно радикалното крило се е превърнало във водещия двигател на партията, а Джон Маккейн прави една от последните си трансформации – той става опозиционер. Не само в партията си, той става опозиция на пътя, по който тръгва Америка – на радикализма, на все по-неработещия Конгрес, обтегнат между неспособните на единство републиканци и демократи и най-вече на системата в САЩ.
Той осъжда „агентите на нетолерантността“ – радикалите в двете партии. Тази фраза враговете му никога няма да забравят.
„Спрете да слушате бомбастичните кречетала по радиото и телевизията, и Интернет. Майната им. Те не искат нищо да се случи за общественото благо. Нашата неспособност е тяхното имане“, пише Маккейн в последната си книга – “Неуморната вълна” (The Restless Wave).
От средата на 90-те години на миналия век до края на живота си Маккейн изгражда своето политическо наследство, все повече отдалечаващо го от Републиканската партия.
Става стожер на кампанията за изборна реформа, с която да бъдат прекратени даренията от големите корпорации, захранващи всъщност радикалните политически крила.
Застъпва се за защита на околната среда и борбата с климатичите промени, осъжда религиозните политики на партията си, бори се за имигрантска реформа и реформа в здравеопазването, критикува всяко следващо управление на САЩ за неспособността му да види големите предизвикателства, пред които е изправена Америка като лидер на свободния свят.
През 2000 г. Маккейн за първи път се кандидатира за президент и неочаквано за всички, въпреки че се противопоставя на партията си, печели първата голяма битка.
Срещу него се изправя синът на бившия президент – Джордж Буш-мл. Последният е готов да приеме компромис с новите сили в партията, като издига платфрорма за „състрадателен консерватизъм“. Маккейн води кампанията си с друго послание, надявайки се да върне партията си към старите ѝ идеали и да реформира политическата система в САЩ.
Маккейн с неговия изборен автобус, кръстен Експрес „Прямо говорене“ („Straight Talk Express“) печели изборната надпревата в Ню Хампшир – първия щат при първичните избори в САЩ.
Предизборният щаб на Джордж Буш-мл. започва да усеща натиска и осъзнава, че ако Маккейн спечели и следващия щат – Северна Каролина, – това ще е краят на надпреварата за тях. Затова свитата около Буш решава да проведе една от най-очернящите и грозни кампании в историята на президенстките избори в страната. Организират черен PR от привидно независими социолози (всъщност активисти на кампанията на Буш), които звънят по телефона на потенциални избиратели и питат: „Какво ще си помислите, ако се окаже, че Джон Маккейн има незаконно чернокожо дете?“ Всъщност сем. Маккейн е осиновило чернокожо сираче, но кампанията на Буш пуска слухове, че то всъщност е от извънбрачна връзка на Маккейн.
По този начин Маккейн губи първичните избори, а с тях впоследствие и надпреварата да стане кандидат на републиканците. До последно обаче огромната болка на сенатора е не друго, а че в Северна Каролина не успява да заклейми флага на Конфедерацията – последният, който се издига пред правителствена сграда в САЩ след края на Гражданската война (днес вече свален). Маккейн прави политическа сметка, че не си заслужава да осъжда издигането на знамето на Конфедерацията, за да не активизира срещу себе си расисткия електорат в щата. Нещо, за което впоследствие винаги ще съжалява.
Осем години по-късно идва и другата грешка, която ще има тежки политически последствия за Маккейн. През 2008 г. той печели номинацията на кандидат за президент на републиканците и трябва да се изправи срещу харизматичния, модерен носител на промяната Барак Обама, който току-що е спечелил битката при демократите срещу Хилъри Клинтън.
Първата идея на Маккейн за свой кандидат за вицепрезидент е всъщност демократът Джо Либерман, кандидат за вицепрезидент и на Ал Гор през 2000 г. Така Маккейн се стреми да отправи посланието, че ще сложи край на разделенията във Вашингтон и ще проведе ключовите реформи, за които настоява.
Но в крайна сметка кампанията на Маккейн се решава на друг избор. Слабоизвестният републикански губернатор на щата Аляска – Сара Пейлин – „звезда“, която според изборните социолози има потенциала да неутрализира обаятелния Обама.
Уви, Пейлин се оказва недобре проверена и по време на кампанията проличава нейната некомпетентност, интелектуални дефицити и дори откровена глупост. Но дори по-лошо – Пейлин парадоксално се превръща в любимец на част от републиканските избиратели.
Иронично, популизмът и култът към народняшката антинаучност се отприщват от предиизборната кампания именно на човека, който посвещава живота си на това да се бори с тях.
Маккейн прави още един жест по време на тази кампания. На неговите шествия избиратели нападат Обама с познатите лъжи, с които го описва пропагандата. За тях той е „мюсюлманин“ и „опасност“.
„Не“, казва им Маккейн. „Той е достоен човек, с когото се случва така, че имам различия.“ Маккейн отказва да се впусне в очернянето, пропагандата и лъжите.
След 2008 г. Маккейн най-накрая се прощава с президентските си амбиции и се отдава на другата си голяма политическа кауза – външната политика на САЩ.
И най-вече заплахата, която той вижда от надигащата се Путинова Русия, току-що провела през 2008 г. агресивна военна кампания срещу Грузия.
„Мнозина американци и европейци си мислят, че Путин се е промени около 2007 г., когато от модернизатор, с който Западът може да работи, изведнъж се е преобразил в хазартен автократ и руски националист, който презира Запада и най-вече САЩ“, пише Маккейн в последната си книга “Неуморната вълна” (The Restless Wave).
„Мисля, че грешат. С риск да прозвуча самохвално, аз съм реалист за Русия и нейния корумпиран автократ от две десетилетия насам. Може да се каже, че двамата с Путин си имаме вземане-даване и регулярно сме давали да се разбере колко е ниско мнението ни един за друг.Бил съм нетолкова скептичен и към политиките на четири администрации към Русия. В политическата ми кариера съм бъркал за много неща. Путин не е едно от тях.
Държах реч в Сената през 1996 г., след като се върнах тревожен за руските нагласи и предупредих за “руската носталгия към империята”. Призовах към ранно и бързо разширение на НАТО към балтийските републики и държавите от Варшавския договор, които далновидно се страхуваха от връщане на Империята. Аз също се плашех от това, което се задаваше, но песимизмът ми бе отхвърлен от оптимизма на повечето за това какви биха могли да бъдат отношенията САЩ-Русия след Студената война.“
И въпреки пословичната си неприязън към Путин Маккейн винаги е подкрепял руския народ в неговата битка за свобода, както и всички народи, останали зад Желязната завеса.
От разширението на НАТО в Източна Европа, през лятото на 2014 г., когато Маккейн заедно с двама други сенатори дойде в България, за да убеди Пламен Орешарски да спре корупционния геополитически проект „Южен поток“, противоречащ на европейското законодателство, до днес Маккейн винаги се е опитвал да защити независимостта и демократизацията на страните, страдали десетилетия под руския ботуш.
Подкрепя и опозиционните движения срещу Владимир Путин. Заедно с демократа Бен Кардин стана вносител на Закона „Магнитски“, ударил руските олигарси и служители на Кремъл по тяхната ахилесова пета – достъпа до американската финансова система, както и парите, които държат в западни банки.
Законът „Магнитски“ се превърна в символ именно на борбата с нарушителите на човешки права, които трябва да се страхуват, че ако малтретират техния народ, ако убиват борците са свобода и демокрация, то те ще попаднат под санкциите на САЩ.
Маккейн бе и основен застъпник за свободата на Украйна, а след анексирането на Крим и руската инвазия в Донбас той води инициативите за снабдяване на украинската войска с американска военна техника.
Не са по-малозначителни и признанията на враговете на Маккейн за неговото дело. В интервютата на Оливър Стоун с руския президент Путин сравни Маккейн с римския сенатор Катон Стари, който завършва всяка своя реч с Carthago delenda est – “Картаген трябва да бъде унищожен”, твърдейки, че Маккейн е също толкова яростен противник на Русия, колкото Катон е бил по отношение на Картаген.
Вътре в Америка обаче Маккейн посрещна врага, на борбата срещу който той е посветил живота си – вопиющия популизъм и нативизъм, чието олицетворение е Доналд Тръмп. Сенаторът не понася и търпимостта и дори привързаността на президента на САЩ към авторитарните режими и най-вече преклонението му пред руския президент Владимир Путин.
Доналд Тръмп е въплъщението на всичко, срещу което Маккейн се бори – от факта, че се спасява от участие във войната във Виетнам заради съмнителни болки в краката, през корупцията и цинизма, до покварата на американските идеали.
„Време е да се събудим.
Трябва да се преборим.
Да преборим пропагандата и налудничавите конспирации.
Да преборим изолационизма, протекционизма и нативизма.
Да преборим онези, които искат да влошат разделенията ни.
Да напомним на синовете и дъщерите си, че станахме най-великата нация на земята, като разрушавахме стени, а не ги издигахме“, заяви Маккейн в една от критиките си срещу президента Тръмп.
Джон Маккейн води много битки в своя живот. Всички те големи – каузални, за идеали, за справедливост, за същността на това, какво е да си американец, какво е да си демократ, какво е да си достоен човек.
Джон Маккейн допуска грешки, губи много от битките си. Днес, когато мракът се е спуснал над идеалите на Америка и популизмът вилнее из целия Запад, а Путинова Русия се надига като сила, човек може да се заблуди, че Маккейн е изгубил.
Истината обаче е, че наследството на Маккейн са принципите и неговото кредо, висотата, към която той се стреми. Те ще надживеят неговите опоненти и неговите врагове. Като истински воин той добре знае, че може да загуби много битки, но е важно да спечели войната – тази за същността на Америка, бъдещето на света и демокрацията.
Днес той нанесе своя пореден удар. Сега от висотата на историята Джон Маккейн изглежда по-могъщ от всякога.
