Протести на майки на деца с увреждания, поставяне на „правилните хора“ в сектор „Сигурност“, европейските средства се усвояват от „правилните“ фирми, правещи трагикомични строежи, Ахмед Доган се оказа собственик на ТЕЦ „Варна“, прословутата Гинка изненадващо се завръща на сцената на ЧЕЗ, овладяване на медиите, непрестанни дарения към Кремъл за всякакви енергийни и отбранителни проекти, без никаква перспектива за печалба, повишаващи се цени на газа и парното заради отказа на държавата да предоговори споразумението си с „Газпром“, лобистки закони за „Лукойл“ и т.н. и т.н.
Този списък изобщо не е изчерпателен. Всъщност едва ли покрива и половината скандали само от последния месец.
Някакви хора протестират, но бързо правителствените рупори ги брандират като нечии хора и оттам насетне протестиращите сами почват да се делят – леви, десни, соросоиди, либерали, феминистки и т.н. и т.н.
От другата страна на Атлантическия океан се случва нещо подобно. Каузите не са много далечни – от корупция, връзки с Русия, овладяване на държавността и битка за права. И тези битки често остават нечути, а протестираните са заклеймени със същите легендарни врагове – Сорос, либерали, феминисти и тн. и т.н.
Има и няколко разлики. Едната е, че протестите са големи и неспирни. Това от своя страна води и до това някой да ги чуе, някой политик да поеме каузата им – дори и от опозицията.
И в крайна сметка – бавно и трудно, с много компромиси – води и до промени. Големи промени.
Днес гласуването в САЩ на междинните избори за Конгрес вече започна. Преди тях бившият президент Барак Обама застана на фронта на кампанията с надежда да ги доведе до победа. И в предизборната си реч той споменава нещо отново и отново и отново:
Промените не стават, защото няколко политици казват: “Знаете ли какво – постановявам, че ще се случат добри неща!”
А стават, „защото хората не са си седели на дивана. Стана, защото се мобилизирахме и организирахме и гласувахме!“, каза Обама.
И това е голямата разлика. Ние си седим на дивана. Или чакайки нови месии като царя да ни оправят (типажът политик, който казва „постановявам, че ще се случат добри неща!”), а когато няма месия, си седим на дивана възмутено.
Ние не излизаме на протести. И да излезем, протестът трябва да е „чист“, а той никога не може да е чист, защото единствените, които го описват, са пропагандните рупори.
И Валери Симеонов може да говори каквото си иска, а Ахмед Доган да се озовава собственик на каквото се сетите, а парите ви като данъкоплатци да отиват в какви ли не корупционни зависимости. И нищо друго няма да стане, защото така не става.
„Стана, защото някой миньор е казал: “Изморих се да гледам как приятелите ми умират, защото няма закони за безопасност. Ще поема риска да изляза и организирам движение за промяна.”
Стана, защото някой гей е казал: “Знаете ли, изморих се да се крия в килера. Ще изляза и ще бъда себе си, за да знаят хората, че и аз имам стойност, и аз имам достойнство.”
Мисълта ми е, че не е станало, защото хората са си седели на дивана. Стана, защото се мобилизирахме и организирахме и гласувахме!“, казва Обама.
Има и друга разлика. В САЩ има дълго установени институции – от разследващи органи до медии, – които не могат толкова лесно да бъдат повалени.
Но за да ги има тези институции, също никой не си е седял на дивана.
Седенето на дивана е уютно, но бавно и сигурно, докато се срастваме с тапицерията, основните на къщата прогниват. В един момент от гнойните места започва да излиза и нетърпима за околните смрад, но и към нея можем да привикнем.
И бавно, но сигурно всичко около нас прогнива, докато ние продължаваме да се залъгваме, че все още се ползваме с уюта на този диван.
„Царят е гол“, самият диван вече е прогнил, а къщата изглежда на коптор.
Може би е време да станем от този диван.
