След седмицата, в която чествахме 24 май – Деня на буквите, писмеността, духа, един магистрат подема дебат за силата на словото, свободата, отговорността и правосъдието. Поводът са последните институционални и медийни нападки срещу магистрати за техни решения, последвани от остри реакции на съдиите и на ВСС.
Съдия Владимир Вълков от Софийския градски съд е известен в гилдията. Той бе сред кандидатите за членове на новия ВСС от професионалната квота и макар че не се „класира“ сред победителите, получи солидна подкрепа от съдиите, а отзивите за него – до един – бяха все положителни.
Популярен е най-вече с друго – по признанието на колегите му той е от небезразличните съдии. От онези, за които зад всеки конкретен спор стоят съдби и решаването му не е просто и само работа.
Непосредствен повод за тази моя деятелност са огласените в медиите мнения на ръководител на специализиран държавен орган с актуално наименованиe Комисия за противодействие на корупцията и отнемане на незаконно придобито имущество, от собственика на информационна агенция и публикации в електронна медия. Общото при тези на пръв поглед различни участници в публичния дебат е, че се противопоставят публично на постановени съдебни актове. Съзнавам, че не е типично за съдия да инициира обществен дебат. Убеден съм обаче, че в процеса на възстановяване авторитета на съдебната власт принципно обоснованите позиции не са достатъчни. Ефикасността на този подход значително намалява, когато поради една или друга причина целенасочено се подрива авторитетът на изразяващите я. Споделям безрезервно тезата, че пътят към утвърждаване върховенството на правото понастоящем изисква от съдията проактивност. Като част от обществото се считам отговорен да представя една възможна гледна точка с надежда да стимулирам дебат. Вярвам, че в спора се ражда истината.
Словото като благодат
Присъщо за човека е да бъде част от общност. Да споделиш своите мисли, идеи и възможността да бъдеш разбран осмислят общуването. Общите цели и припознати средства за постигането им кумулират социална енергия и са мощна притегателна сила. Словото е средство за приобщаване. В изключителна степен от лидерите зависи накъде ще бъде насочена тази енергия, а от общността – как да бъде оползотворена.
За правото да се изразява мнение
Според чл. 38 ал. 1 от Конституцията на Република България (Конституцията) всеки има право да изразява мнение и да го разпространява чрез слово – писмено или устно, чрез звук, изображение или по друг начин. Нормата на чл. 41 ал. 1 изречение първо от Конституцията повелява, че всеки има право да търси, получава и разпространява информацията. Както на създателите на глаголицата и последвалата я кирилица, така и на законодателя, включително и за българския, не подлежи на съмнение, че словото е средство, чрез което се реализира ценността да общуваме.
Казана дума – хвърлен камък
Вековната народна мъдрост онагледява отговорността ни, когато се изразяваме. Подобно на хирурга, комуто е позволено да използва скалпел, за да реже жива плът, предполага се, че изразявайки своето мнение държим сметка за ефекта от съобщеното.
Несъмнено изразеното мнение е форма на себеизява. Като основно право на личността, гарантиращо му участие в социалния дебат, правото на мнение според съдебната практика както на национално, така и на международно ниво не обуславя неговата ценност от припокриване с общоприетото разбиране за нещата. Самият дебат се основава на противопоставяне на различни гледни точки по конкретен въпрос. Затова и общността се нуждае от всяко мнение, отразяващо логически проследим извод по общественозначим въпрос. Основата за формирането му е достатъчна и достоверна информация, на която мнението се опира. Затова и споделено мнение, основано на добросъвестно изследвани факти и позволяващо всеки друг да проследи линията на разсъждения, си тежи на мястото.
Ако изразявайки се себеизявата ни е гарантирана, резултатът от изреченото по един или друг начин въздейства върху всеки, който го възприеме. Както хирургът, който среже жива плът, без да е необходимо, така и словоблудството е в състояние да навреди. За разлика от хирурга, който влага много време и усилия, за да овладее тънкостите на хирургията и да го докаже, знанието и уменията ни да общуваме се основават на непосредствения ни опит и потенциал да се справяме със спецификата на комуникацията. Изцяло зависи от нас дали, изразявайки мнение, ще изпишем вежди или ще избодем очи.
Къде е границата
Обичайно е, когато се изразяваме, да знаем какво искаме да кажем. Всяко дете, което е играло на „развален телефон“, обаче е наясно, че възприемането остава извън контрола на съобщаващия. Нараняване е възможно дори когато сме добронамерени, но не съумеем да подберем подходящите думи или не отчетем особеностите на комуникационния канал. Очевидно е, че, когато не бъдем разбрани, комуникацията не е довела до желания резултат. От нас зависи дали и как ще преодолеем недоразумението, за да си осигурим качествено различно състояние – споделено и точно възприето мнение. Съдържателното общуване остава извън отговорностите на държавата и е пряк ангажимент на обществото.
Ангажирана с отстояване на общоприети интереси обаче, държавата определя границата на свободата ни да изразяваме своето мнение. Съгласно чл. 39 ал. 1 от Конституцията правото на мнение не може да се използва за накърняване на правата и доброто име на другиго и за призоваване към насилствена промяна на конституционно установения ред, към извършване на престъпления, към разпалване на вражда или към насилие над личността. От значение в тази насока е обективно изводимото послание от съдържанието на изразеното мнение. Преминаването на тази граница ангажира юридическата ни отговорност.
Според чл. 41, ал. 1, изречение второ от Конституцията осъществяване на правото на информация не може да бъде насочено срещу правата и доброто име на другите граждани, както и срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала. Това ще рече, че никой няма право да се интересува от факти, относими непосредствено към личния живот на другия, освен ако не очертават качества от значение за публична длъжност, с изпълнението на която се ангажира. Общественият интерес налага ограничение както на достъпа до определена информация, така и за разпространяването й. Преминаването на тази граница ангажира юридическата ни отговорност.
Как е обезпечена границата
Човешко е да се греши. Това не е оправдание, а естествен етап в процеса на личностното израстване. И според Библията, създавайки човека, Бог го е дарил със свободата да избере дали да следва повелите на създателя си, или да се довери на собствената си представа за добро и полезно нему. Свободата намира своето упование в готовността да понесем последиците от собствения си избор. Отнесено към словото, това ще рече, че изразявайки се, ние сме свободни да решим какво и как да кажем, но и отговорни, ако изборът ни навреди на другиго. Себеизявата е силен стимул за поведение, а в процеса на общуване могат да бъдат провокирани страсти, изискващи значителен ресурс за преодоляването им. Подобно на невръстните деца, които изпитват правилата, за да намерят опора в тях, процесът на комуникация ни учи как да използваме пълноценно словото. Отговорното отношение към словото предполага допусната грешка в процеса на комуникация да доведе до придобиване на знание и формиране на умение за предотвратяването й впоследствие.
Ефективната комуникация е невъзможна без способност да чуем другия и да разберем неговата гледна точка, без това да означава, че я споделяме. Свободата на мнение се опира на възможността да бъдем различни, а съблюдаването й по необходимост предполага зачитане на различието и оценката му според огласени правила.
На персонално ниво от нас като обществено ангажирани личности зависи да работим върху себе си и да се подпомагаме взаимно за утвърждаване на ценностно ориентирана комуникация. От нас като родители, учители или колеги зависи дали и как ще предадем наученото на своите деца.
Макар и да стои извън прекия ангажимент на държавата, дебатът в обществото не е оставен на произвола на съдбата. Съществена роля в регулацията на комуникацията на ниво общество е възложена на журналистиката. Неслучайно журналистиката е наречена четвъртата власт. Предвид потенциала на словото да влияе върху обществените нагласи, ресурсът на средствата за масово осведомяване е в състояние да повлияе върху законодателната, изпълнителната и съдебната власт. Обективната обратна връзка е в състояние да допринесе за упражняването им в съзвучие с актуалния обществен интерес. Като всяка власт, така и тази да се въздейства върху другите задължава упражняващия я да постави частния интерес на заден план и да отдаде приоритет на общностния. Средство за това е саморегулацията, осъществявана от съответната медия. Дали и доколко родната ни журналистика изпълнява тази присъща й функция не е предмет на обсъждане понастоящем.
В контекста на социалните мрежи, огласявайки собственото си мнение, влизаме в социалната роля на журналисти. За добро или за зло липсата на страничен поглед върху индивидуалната работа свежда саморегулацията до собственото ни разбиране за добро и полезно за обществото. Себеизявата посредством слово ангажира държавата, когато по една или друга причина социално оправданата граница на правото да бъдем информирани и да изразяваме мнение е премината – засегнат е чужд, зачетен от закона интерес. Следването на утвърдената добра журналистическа практика е реална гаранция, че упражнявайки конституционното си право на участие в обществения дебат няма да увредим другиго.
Критиката и съдът
Във всяка цивилизована държава с амбиция да бъде правова съдът е ангажиран да определи дали, изразявайки публично мнението си, прекрачваме общественоприемливата граница. Когато саморегулацията не е предотвратила увреждане на чуждия интерес и участващите в конфликта не са в състояние да го разрешат, балансът се осъществява посредством властта на съда да наложи предписаното от закона и адекватно за конкретния случай възмездие. Правосъдието се основава на доверие, че съдията, упражнявайки предоставената му от закона власт да оценява чуждо поведение, ще подходи обективно и ще приложи закона според неговия смисъл без оглед на обстоятелството чии частни интереси би засегнал с решението си.
За да изпълни тази своя обществено значима функция, съдът се нуждае от авторитетност. Възможността взетото решение да бъде наложено със сила несъмнено му придава това качество, но сама по себе си не оправдава упражнената власт. Смисълът на правораздаването е да възтържествува справедливостта. Както всеки спор, така и случващият се в съдебна зала предполага противопоставяне на противоречиви гледни точки. Процедурните правила гарантират възможност за всяка от страните в конфликта да изкаже собствената си гледна точка и да докаже фактите, на които я основава. Съдът дължи да оцени доказаните според правилата факти с оглед очертаното от закона като дължимо поведение и да ангажира отговорността на ответника, когато установи, че се е отклонил от дължимото и това е довело до засягане на друг законен интерес. По правило законосъобразността на взетото решение може и следва да бъде проверена от институционално по-високопоставен съд при съотнасяне на фактическите и правни изводи от решаващия състав към предварително утвърдени правила за формирането им. Тези правила обезпечават защитена среда, позволяваща обективно обследване на проблема.
За надлежно изпълнение на социалната функция да регулира ефективно обществените отношения в правовата държава обаче нормативното овластяване на съда не е достатъчно. Присъщо необходима е позитивна обществена нагласа към потенциала на съдебната институция да осигури правосъдие. Принципът на разделение на властите предполага всяка от тях безусловно да зачита авторитета на останалите. Това ще рече, че представител на която и да било от самостоятелните власти дължи да го утвърждава. Тук не става дума за тщеславие, а за въздържание от изявления, подкопаващи позитивния публичен облик на друга власт и адекватна реакция според правилата, за да допринесе за преодоляване на проявили се слабости при упражняването й.
Макар правилото да е развито спрямо носителите на държавна власт, намирам го за напълно приложимо и по отношение представителите на четвъртата власт – ангажиралите се да въздействат върху чуждото мнение. Без съмнение съдебният акт подлежи на коментар, но общественият интерес от критика се проявява, когато съдебната процедура е изчерпана и значим за обществото интерес е убягнал от дължимото внимание на съда или макар и да е идентифициран, е бил пренебрегнат. Журналистите било структурно обособени и професионално подготвени, било самодейни активисти, са в правото си и са обществено задължени да насочат вниманието върху дадено от съда разрешение, когато считат, че то не съответства на социалната справедливост. Ангажимент на всяка държавна власт е да разсее явило се недоразумение като посредством представителните си органи даде необходимите разяснения. Отговорното упражняване на всяка държавна власт включително и правораздавателната предполага задълбочен анализ на градивна критика и преоценка на прилаганите постулати, когато правилата го допускат. Неадекватността на даденото от правилата разрешение ангажира нормотворците да ги променят, гарантирайки ползотворен баланс в отношението индивид-общество-държава.
Словото като оръжие
Подобно на скалпела в ръцете на човек, използващ го съзнателно в отклонение от правилата на добрата медицинска практика и словото, предназначено да нарани другиго се превръща в оръжие. Нагрубяването на събеседника или охарактеризирането му в негативни краски пред другиго лишава изразеното от присъщото му предназначение – да допринесе за общение. Затова и наказателният закон определя обидата като престъпление. Разгласяването на позорно обстоятелство за другиго или приписването на извършено от него престъпление е клевета, също обявена от закона за престъпление.
Предвид потенциала на словото да влияе върху нагласите необоснованата критика към съдебен акт и изнасянето на дебатите извън съдебната зала при висяща процедура превръща словото в оръжие. Акцентирането върху личната преценка било на фактите, било по правото, неглижирайки съображенията на съда, на които основава акта си, лишава заетата позиция от безусловно необходимото й качество – обективност. Практиката показва, че негативната реакция срещу съдебен акт е провокирана от сблъсък между утвърдения с акта като обществено признат и отстоявания в процеса частен интерес.
Освен че натрапеното негативно отношение към съдебната институция рефлектира върху публичния облик на съдебната власт като цяло, пряко засяга както конкретния съдия, така и безкритичния реципиент на огласеното мнение. Безпринципната критика рефлектира върху честта и професионалното достойнство на съдията. Налагането на субективно мнение без възможност за адресата да формира собствен извод го лишава от конституционното му право да бъде информиран и създава предпоставки за внушение. Бидейки манипулиран, той не е в състояние да формира обективно мнение. В такава обстановка манипулираният страничен наблюдател неволно става жертва на частни интереси. Ако на операционната маса може да пострада един човек, злоупотребата с правото на мнение рефлектира върху практически неограничен кръг хора.
Честта, достойнството и доброто име са прогласени с Конституцията като неотменими права на личността, ангажиращо всеки друг да се въздържа от поведение, обективно годно да ги засегне.
Не така еднозначно обаче стои въпросът с колективните интереси. Плурализмът в демократичното общество сам по себе си предпоставя колизия на тази плоскост. При положение че личността е свободна да се идентифицира с една или друга ценностна система, изразено контрастиращото й мнение логично провокира сблъсък на идеи, концепции или подход за изразяване. Историята показва, че използваните изразни средства в това число и словото, нормални според едната страна в конфликта, могат да бъдат възприети като оръжие от другата. Идентифицираното поведение като нападение логично стимулира въоръжаване в защита. Нормално е засегнатата страна в конфликта при подбора на въоръжението и търсейки адекватен отговор да се опре на своите разбирания и способности. Ако способността да простим чуждото прегрешение спрямо нас е строго личен избор, обругаването на ценност, в която истински вярваме като да провокира към противоборство. Докъде конфликтът ще се задълбочи зависи от нагласата, с която влизаме в него – да кажем своето, пък да става каквото ще, да приложим сила – своя или на някой авторитет или да не правим нищо, за да не се усложнят нещата. Който и подход да изберем, жертвите са гарантирани.
Отсега нататък
Отчитайки ролята си на съдия, нямам намерение да изразявам позиция по неприключили дела. При все че утвърждаването авторитета на съдебната институция е пряк ангажимент на Висшия съдебен съвет, считам за свой професионален и граждански дълг да допринеса за формиране на информирано мнение, обезпечаващо и обективна оценка за ефективността и ефикасността на правораздавателната власт. Удачно е да бъде поставена на дневен ред преценката за адекватността на Наръчника за взаимодействие на органите на съдебна власт с медиите в частта, касаеща гражданското производство. В тази насока смятам за наложително в максимално кратък срок да бъде разработен действен механизъм за незабавна реакция при всяка негативна публикация, касаеща конкретен съдебен акт, адекватната й оценка и разработване на набор от решения за своевременно разобличаване на несъстоятелна критика, а при установени слабости – за предприемане на адекватни мерки за усъвършенстване на правораздавателната дейност. Вярвам, че обединените усилия в посока утвърждаване върховенството на правото ще гарантира осезаемо покачване на общественото доверие в съдебната институция и колкото по-скоро това се случи, толкова по-добре.
Ако своевременната реакция при всяка неоснователна критика срещу съдебен акт, огласена публично, е необходима реакция за защита авторитета на съда като гарант на върховенството на правото, според мен далеч не е достатъчна. Необходим е комплексен подход за формиране на качествено различно отношение към правораздавателната власт, за което случилото се дава повод.
Не считам, че силата, било то и основана на закон, сама по себе си е в състояние да допринесе за толерантността, от която плурализмът неистово се нуждае. Това, разбира се, не е по силите на съдебната власт, но отговорността ни като съдии е да сигнализираме обществото за констатираните дефицити, предпоставящи и конфликтните ситуации. По силите ни също така е не само да предложим алтернатива на традиционното правораздаване, основано на противопоставяне – медиацията, но и да допринесем за оползотворяване на тази процедура. Способността да открием причината за конфликта – накърнените интереси и поведението, довело до този резултат, готовността да търсим взаимноизгодно решение и самочувствието, че можем да го намерим са реална крачка към формиране култура на спора и способност да разберем другия.
Наложително е обстойно да бъде проучен споделеният опит от съдия Алек Калабрезе. Интересна е констатацията, че през 2003 година достигнатият процент на удовлетворение от съда в Бруклин, Ню Йорк, САЩ, прилагайки дистрибутивната справедливост, на която разчита и родното ни правораздаване, е 12 процента. Прилагайки т.нар. процедурна справедливост в наказателни производства при по-леки престъпления и в граждански дела, за 10 години е довело до удовлетвореност от 94 процента.
Струва си също така да се проучат утвърдени вече практики в други съдебни системи за противодействие на словесната агресия, упражнявана в рамките на самото съдебно производство. Оказва се, че предписаното от закона средство за това – глобата, е неефективно. От друга страна, великодушното му игнориране на практика го стимулира. Провокираните от безсилието на правилата отводи от трета страна пряко рефлектират върху авторитета на съдебната институция.
Време е да се преосмисли и функцията на етичните комисии към съдилищата и оправомощаването им да се произнасят по отправени до тях въпроси при съмнение от страна на съдията за съответствието им на етичните правила.
Добре би било да се помисли и за изграждане и публично огласяване на своеобразен образец на поведение на съдията – действия, които дължи да извърши по служба и установено в рамките на дисциплинарни производства поведение в зала, несъответстващо на добрата практика. Позитивният списък информира страните и обществото за това, което се очаква от съдията, а негативният, допълван с всяко ново установено провинение, действа превантивно.
Следва продължение…
Автор: Съдия Владимир Вълков
Текстът е препубликуван от специализирания на правна тематика сайт Defakto
