От Александър Миланов, препубликувано от Фейсбук
През 2006 г. Снежана и Янко Турлакови си купуват къща в село край Стара Загора и жената започна работа в местния дом за деца с увреждания. В дома се сблъсква с жестоката действителност – дава си сметка колко нищо не знаем за децата с увреждания. „Дори не можех да си представя, че съществуват дечица с толкова много и толкова тежки физически и умствени увреждания“, спомня си Снежана. И сред тези деца се откриват с Вальо. Той е със Синдром на Даун, изоставащ и физически, и умствено от връстниците си.
С времето тя силно се привързва към момчето, успява няколко пъти да го заведе у дома си, където в него се влюбват и съпругът й, и синът й. Така през 2010 г. след много размисли върху въпроса дали ще се справят да отглеждат чуждо дете с дефицити без отпуск, без почивен ден, съпрузите решават да станат част от приемната грижа у нас и да се борят да доведат в дома си точно Вальо. „Виждах, че има потенциал, че мястото му не е в този дом“, споделя за мотивацията си Снежана.
Казва, че с каквото се захванат, го изкарват докрай, затова не е чудно, че през 2011 г. малко преди да навърши 12 години Вальо прекрачва прага на новия си дом. Идва с физика на петгодишно дете, на което дори кондукторите в автобусите не вземат пари за билет. За година пораства с 10 см и натежава с 10 кг. И макар вече да е навършил пълнолетие, той продължава да е част от семейство Турлакови. „Ще живее тук, докато ни иска. Много е чувствителен и много се страхува от изоставяне“, споделя Снежана. Вальо винаги ще изостава в развитието си, което е като за начален курс и има нужда непрекъснато от човек до себе си. „Не мога да го оставя сам, затова се молим само да сме живи и здрави, за да сме по-дълго до него“, казва Снежана, чието семейство вече не получава нищо от държавата за младежа. Но всички са категорични, че приказката за Вальо няма да има край, поне докато тях ги има.
Две-три години, след като Вальо влиза в дома им и виждат промяната в него, сем. Турлакови решава да продължи да спасява детски съдби. „Нашият син е осиновен. Взехме го на 40 дни и затова много ми се искаше бебе – момиченце, но Вальо не беше съгласен. И така в дома ни се появи момченце на три годинки и четири месеца“, връща се назад във времето Снежана Турлакова. Момченцето е с лека форма на Синдром на Поланд – нарушение, при което хората се раждат с липсващи или недоразвити мускули от едната страна на тялото, водещо до аномалии, които могат да засегнат гръдния кош, работа и горния крайник. Семейството обаче среща по-големи проблеми с поведенческите дефицити. „Проявяваше агресия, включително и автоагресия. Много работихме със специалисти с психолози“, казва Снежана. Малкият остава при тях година и осем месеца. През този период дефицитите са изчистени, разстоянието между рамото и лакътя на засегната ръчичка се изравнява със здравата. Ръчичката остава по-слаба, но малкият може да си служи с нея. През октомври 2018 г. е осиновен от американско семейство. „Поддържаме връзка постоянно, пращат ни видеа, за да гледаме как се развива. При прекрасни хора попадна“, щастливи са Снежана и Янко Турлакови.
Днес, след 6-месечна пауза, заради процедура по смяна на профила на семейството, за да може да се грижи за бебета, домът им се оглася от детския смях на двегодишно момиченце. „Вальо този път се съгласи да си имаме бебе и мечтата ми се сбъдна. Дойде у нас на 8 март, подарък за празника“, не крие щастието си Снежана. Малката идва при тях на годинка и половина без да може да разбере какво й се говори, а вече казва първите си думи. Била е на почивка на море, на Балкан. Благодарение на приемното си семейство си детство, което по нищо не се различава от детството на децата с биологични семейства.
