Италия имаше своя Бойко Борисов – започнал като „разнообразие“, обещаващ промени с особен чар популист. Берлускони също като Борисов се оказа безалтернативният управленец на Италия – падал три пъти от власт, общо управлявал девет години.
Но популизмът на Берлускони също като своя български колега не е радикален. Той не застрашава статуквото, не застрашава икономиката – той е популизмът на „стабилност“, предпочитан и пред електората, когато алтернативата е плашеща.
Но всички си мислеха, че с последното падане от власт на Силвио през 2011 г. неговата кариера е приключила – в разгара на финансовата криза, страната с огромен дълг, а премиерът залят от корупционни и секс скандали.
Оказа се обаче, че 6 години по-късно, когато при провала на няколко леви правителства и надигащия се популизъм на евроскептичния Бепе Грило и крайнодясната Северна лига – Берлускони отново е на сцената.
Не само това, но на местните избори в Сицилия този уикенд той победи всички, включително евроскептичното движение на комика Грило.
И социологическите проучвания показват, че на следващите национални избори през май 2018 г. Берлускони може отново да завоюва първото място.
Този път Берлускони обаче избра да се коалира с националистите от Северната лига (звучи ли ви познато?), за да завоюва своите позиции. И с тях смята и да управлява.
За Европа това би означавало огромен шок. Берлускони смята, че е свален от заговор между Меркел, френския президент Саркози и Международния валутен фонд. И ако харизматичният лидер се завърне на световната сцена, той ще има дълъг списък за vendetta.
Берлускони, меко казано, харесва своя приятел Путин. За тази година той му подари легло с чаршафи на двамата. За санкциите срещу Русия дори не е нужно да коментираме – Силвио е твърдо против това приятелят му и неговите олигарси да бъдат финансово ограничавани.
Надигането на Берлускони е символ на отчаянието. Няколко провалени леви правителства, неуспели да въведат реформи и предпочитали най-вече да търсят конфронтация с ЕС и Меркел. Няколко популистки партии, които постигнаха успехи на местни избори и се оказа, че не са способни да управляват (като кметицата на Рим от партията на Бепе Грило, чийто единствен ход бе да оттегли номинацията на столицата да е домакин на олимпийските игри).
И най-вече победата на Берлускони е доказателство, че когато няма адекватна дясна партия в една страна, то избирателите са между чука на радикалите и наковалнята на провалените партии.
И при този избор те се връщат към добре познатото малко зло.
