„С чужди – драг, вкъщи – враг.“*
*(Българска народна поговорка, изразяваща парадоксално
поведение при асоциални индивиди)
В навечерието на 3 март се появи информация, че органите на реда са обикаляли по домовете на критици на посещението на руския патриарх Кирил Гундяев, за да им окажат натиск. Едва ли някой се съмнява, че тези действия са извършвани без инициатива от най-високо равнище в правителството.
Кому обаче е хрумнало да се конфронтира със собствените си граждани, за да прави мили очи на представител на религиозна организация, чиито правомощия се намират в рамките на друга държава извън ЕС и който дори твърди пред БНТ, че няма нищо общо с правителството на Русия?
Нищо подобно не се случи на Константинополския Вселенски патриарх, викачите против когото през есента на 2015 г. не само не бяха възпрени, а дори излезе информация в пресата, че са били подстрекавани от държавни служители. И то при положение, че става дума за представител на религиозна организация, доста по-авторитетна пред западния свят.
За разлика от Кирил Гундяев Вселенският патриарх Вартоломей и неговата църква никога не е отричала принципите, върху които се крепи западният свят – върховенство на закона, демократичните процедури, човешките права, милосърдието и солидарността. За разлика от своя руски колега той никога не е подкрепял военната агресия и окупацията на територии.
Руският патриарх най-демонстративно благослови репресивните мерки на Кремъл в Русия, анексията на Източна Украйна, бомбардировките над жилищни квартали в Сирия и др. всякакви нарушения на онова, което наричаме „човещина“.
В България обаче се оказа, че лошото момче Гундяев се радва на особено внимание от най-високо равнище, а Константинополският му колега – не, дори напротив. Защо е така? В моя анализ ще се опитам да дам отговор на този въпрос.
Причините според мен са два вида – исторически и непосредствени.
Историческите могат да се проследят в българското образование и масово съзнание, което живее в пародия на XIX в.
Все още децата учат за Русия и Балканите, за Европа и света необективно и в понятията на митологията. Така всеки излязъл от българско училище бива индоктриниран с доста крайни националистически възгледи, експанзионистично разбиране за българската нация (постоянни претенции за територии или оплакване от недостатъчно такива) и, разбира се, любов към Русия.
Тази любов в образователната система е толкова интернализирана, че възприема тази далечна страна в понятията на „родината“. Никакви обективни затруднения в съвремието – икономически противоречия, политически разминавания не могат да я помрачат. Образованието ни всъщност учи по особен начин, че българският етнос е нещо като производен на руския – макар и със заобиколни понятия.
Друга историческа причина е, че българското образование не е базирано на паневропеизма (т.е. върху класическата Античност и християнското Средновековие), а върху панславизма, който в много отношения е освободен от „моралните юзди“ на буржоазното европейско мислене. По този начин онова, което на 3 март мнозина видяха като всенародно себеунижение, в главите на средностатистическия българин е нещо нормално.
Другото много важно историческо наслагване е разбирането за „български народ“ като общество от расово чисти, еднорелигиозни и славянски по произхода си хора. Това е дълбоко погрешно, тъй като знаем, че поне милион са мюсюлмани, поне половин милион са католици и протестанти, а поне 1/3 не вярват в Бога. Активните православни са сравнително малък процент от населението и рядко се интересуват от политика. Техните огледални образи – политически идентифициращите се като „православни“, са значително повече, но едва ли вярват в Бога.
Към непосредствените причини бих поставил следното – правителството има ирационално поведение към Русия подобно на повечето си поданици. Разсъждавайки по стъпките на Цветан Тодоров, си позволявам да направя едно историко-семиотично сравнение. Подобно на Монтесума, който, мислейки митологично, смята, че като подари повече злато на Кортес, последният ще се върне в океана, откъдето е дошъл, премиерът дава постоянни концесии на руския елит, смятайки, че това ще го отърве от него.
Руският елит обаче, разсъждавайки рационално като Кортес, разчита действията на опонента си като слабост и иска повече и още повече. Така всеки няколко години плащаме по няколко милиарда евро за различни неосъществени проекти на кремълския „Кортес“.
След това, малко преди празниците, паравоенната организация БНО „Шипка“ излезе със съобщение, че на 3 март ще тръгнат от Шипка към София като партизаните някога и ще свалят властта, след което – „народен съд“.
С крайно сервилното посрещане на празника властите в София изглежда целяха да оберат заявената деструктивна енергия.
Третата и може би най-важна причина за получилата се колизия е неадекватното отношение в България към религиозните организации, и то в нарушение на Конституцията (чл. 37-40). Неясно защо в честванията на национален празник се включват предстоятели на само една религиозна общност от България и една от Русия. Пред закона всички са поставени в равностойно положение.
Също така не е ясно защо държавните органи в лицето на висши свои представители оказват почести на представители на религиозни общности, без това да е предвидил държавният протокол. Дори от историческа гледна точка РПЦ и БПЦ нямат нищо общо със събитието.
Българската екзархия, предшественик на БПЦ според устава ѝ, не е активна организация по време на Руско-османския конфликт през 1877-1878 г., защото е държавна османска институция на директно подчинение пред султана. Неслучайно нейните представители по време на войната, а и след това имат доста обрано поведение.
РПЦ пък по онова време не е била автономна организация, защото е била управлявана от държавен канцлер, а не от патриарх. Патриаршията в ново време е установена едва след болшевишкия преврат през 1917 г., и то с много ясното разграничение, че новата „демократична руска църква“ се дистанцира от „старата императорска“ църква.
При това положение мисля, че е ясно защо правителството възприе унизителната поза. Тя всъщност за голяма част от населението е естествена. Сплашването на няколко луди глави в София, открито и демонстративно, само успокои агресивно настроените националисти.
Големият въпрос за нас като общество обаче остава: Не направи ли фатална грешка Народното събрание*, когато някога назначи тази безславна дата за „национален празник“?
Дали днес не празнува само една част от това общество, и то в компанията на представители на откровено неприятелска страна?
Къде бяха българските турци и българи мюсюлмани на този ден? Къде бяха католиците и протестантите? Къде бяха останалите малцинствени групи – роми, гърци, власи, гагаузи, евреи, арменци? Къде бяха всички онези, които полицията посети?
Не станаха ли твърде много онези, които нямат повод да празнуват? И не станаха ли твърде малко онези, които празнуваха заедно с високопоставения чужденец?
––––––––
* Това е оригиналното заглавие на автора. В социалните мрежи се използва заглавие на редакцията.
** Народното събрание обявява 3 март за национален празник на 5 март 1990 г. по предложение на Петър Младенов, Председател (президент) на Републиката. В първоначалния вариант на този текст за инициатор беше посочен Желю Желев, което не отговаря на истината. Авторът и редакцията на „Терминал 3“ поднасят извиненията си за допуснатата неточност.
