В края на 80-те години вече бяха отминали времената, в които всички в София, които бяха в състояние да се придвижват на два крака, от всички предприятия, институции и учебни заведения, трябваше да се изредят в празничния ден пред високата трибуна на мавзолея на Георги Димитров.
Неизвестно защо ни беше сполетяла тази милост, това разхлабване на режима – може да се гадае, че това е станало или заради урбанизацията, поради която населението на София вече е твърде набъбнало, за да се изреди през един малък площад за ден, или пък защото вождовете вече бяха по-възрастни и дори те не издържаха целодневното висене на трибуната въпреки подробностите за екстрите, които на по-късен исторически етап изплуваха, като скритото барче в мавзолея на Георги Димитров. Вероятна е и комбинация от двете причини.
Затова през 80-те години шествията в София вървяха на смени – предприятията и институциите се редуваха по манифестациите по график – едната година една група „колективи“ отиваше на площада, друга година друга група. И пак хората бяха твърде много на улицата. Манифестиращите се събираха по няколко „лъча“ (дълги колони). Колоните се точеха по бул „Георги Димитров“ („Мария Луиза“), „Дондуков“ и „Витошка“, сливаха се в една мощна река на площада на триъгълника на властта, пред Партийния дом, и преминаваха заедно по жълтите павета.
Чийто и ред да се пада да маха с флагчета и да реве лозунги пред Тодор Живков, имаше и няколко категории каръци, които никога не пропускаха манифестации. Като музикант в училищния оркестър не изпуснах нито един официален празник за четири години, а Девети септември се падаше през ваканцията. За него се налагаше да си прекъсваме ваканцията, да отидем много рано сутринта в училище с инструментите, да се строим на бул „Дондуков“ близо до кръстовището с „Левски“. После да висим прави няколко часа, умирайки от скука, свирейки хаотично някакви неща на групички или просто подпирайки инструментите, и най-накрая, най-накрая да преминем свирейки някой марш, след многочасово чакане, пред трибуната с началниците, на бегом да се изнесем с инструментите и след това ни оставаше още почти цяла седмица ваканция.
В нашето училище безпричинното отсъствие от манифестация се наказваше много строго (доколкото помня, с три неизвинени отсъствия). Кофти късмет изкарваха тези, които трябваше да носят портрети, лозунги или знамена, защото бяха неудобни, трябваше да ги пазят, а накрая трябваше да си губят времето и да ги връщат.
Вече разказвах и как децата, дори тези в 1 и 2 клас, трябваше да стоят на улицата по време на убийствения дъжд на манифестацията за 24 май през 1983 година, без да имат право да се откажат от манифестиране или дори да се скрият някъде. Причината е много проста – демонстрирането на вярност към режима беше много по-важно от самите деца.
Това нечовешко отношение вече не е част от образованието и за добро.
В интерес на истината в самия край на режима финансовото състояние изглежда вече е било толкова отчайващо, че някои манифестации бяха отменени и заменени с вдигане на националния флаг на пилоните до двореца.
Това не спаси режима.
***
Прочетете цялата поредица на Константин Павлов-Комитата „Някои неща, които няма да липсват на българското образование“:
ЧАСТ I: ЗАДЪЛЖИТЕЛНИТЕ УНИФОРМИ И НАЧАЛНОТО ВОЕННО ОБУЧЕНИЕ
ЧАСТ II: ЩАТНИТЕ ТАЙНИ ДОНОСНИЦИ
Можете също така да се погледнете трите ни материала от поредицата „За соца с любов“:
„За казармата с любов“ на Теодор Михайлов
„Соц с аромат на корекомска дъвка – сдъвкан и после изплют“ на Ивет Добромирова
„На кого му се живее в България след Девети?“ на Константин Павлов-Комитата
