SHARE

Мария Спирова е остро перо в журналистическата си дейност, но освен това тя пише прекрасни фейлетони, които искаме да представим в рубриката ни „Записки от потъващия остров“.

Приятно четене.

Днес четох как унгарска състезателка в ултрамаратони е била нападната, брутално бита и изнасилена от бегло познат мъж, докато си правела ежедневната тренировка на оживен градски път.

Докато нападателят блъскал лицето й в земята и я изнасилвал на тротоара, край тях минали – и подминали – голям брой леки коли. Коли, пълни с хора, решили просто да си затворят очите пред ужасяващото страдание на друго човешко същество.
Задави ме убийствено отвращение пред безчувствието, безотговорността и безразличието, към които явно сме предразположени (ако няма кой да ни види как подминаваме и да ни изобличи като морални отрепки и страхливци).
Мозъкът ми обаче се разбунтува срещу отровата. И пред очите ми се заредиха тези, дето не подминават.

1.
Оксфорд, квартал „Хедингтън“. Ясна августовка нощ, 2018.
Петък, малко преди полунощ.

Автобусът ми от Лондон страшно закъсня и Мат предложи да ме закара у Розмари с колата си. Шофирайки по Хедли Роуд, той с крайчеца на окото си мерна как висок мъж с шарени панталони като че ли извива ръката зад гърба на залитащото момиче до себе си. Погледна ме:

– Да обърна ли, тревожа се…
– Обърни.

След секунди го видяхме, гол до кръста, да я дърпа за косата към тъмна алея, поръбена с чимшир. За момент се почувствах парализирана, а Мат наби такива спирачки, че едва не влязох с глава в жабката… В следващия миг го нямаше в колата. Видях го как бяга в тъмното към момичето и изхвърчах след него. Тичайки, набрах полицията, но трябваше да изоставя първия разговор, за да разтърва Мат и полуголия мъж.

Мъжът беше надрусан и бесен, че го прекъсваме. Беше и по-висок от Мат, но Мат щеше да му откъсне главата, ако не бях крещяла до пресипване да се успокои.

Момичето беше тийнейджърка в безпомощно състояние, вероятно пияна.

Полицията дойде след 13 изумително дълги минути. Мат им крещя, че са се забавили, мъжът им крещя, че са прасета, аз им крещях да направят нещо и да отведат момичето на сигурно място.

Цяло чудо е, че не арестуваха всички ни.

Тресейки се от ярост и мигайки усърдно срещу сълзите си, Мат ме докара до къщата на Розмари и се заключи в банята.

2. София, квартал „Гео Милев“, улица „Плачковски манастир“, денят преди Бъдни вечер, 2011 година.

Баба ми имаше много и твърди принципи. Сред тях най-твърдият беше, че на Коледа трябва да има естествена елха, която на всяка цена трябва да бъде по-висока от украсяващата я баба (за да има после каскади със сгъваеми столове и какви ли не още акробатики). Бях пратена на пазара за такава елха в най-лютата поледица, докато баба ми щастливо разопаковаше архивните стъклени топки, които пазеше всеотдайно от 50-те години насам.

Не знам за вас, но аз лично, като мъкна елха с размерите на химическа тоалетна по обветрен баир с четири пръста стъклен лед между подметките ми и калдъръма, не съм ни твърде наблюдателна, ни твърде повратлива…

Не знам откъде се пръкнаха. Седем парчета. Най-голямото беше до бедрото ми при холката, с далечен предтеча немска овчарка. Цяла глутница, раздразнени, ръмжащи, с щръкнали ребра. Кучета, в плътен кръг около мен, с блестящи зъби в падащия здрач.

Рекох си, дотук бяхме, Спирова. Тъй ще си идеш, наръфана като куцо карибу в Лапландия.

Не помня какво правих и как се защитавах. В един момент имах куче, висящо от всеки ръкав, и куче на всеки глезен, силещи се да ме съборят по оня вълчи начин, с рязкото тръскане на глава, за да ти дръпнат крака изпод тялото и да паднеш по гръб.

Елхата се хлъзна чааак до дъното на баира по мокрия лед.
Край мен мина само една кола, като по чудо, в този затънтен участък. И не подмина. Беше такси, светещо в спасително жълто сред сивата привечер.

– Момиче, бързо, скачай вътре! – извика човекът и отвори вратата до себе си.

Не скочих, ами литнах, а от разкъсаните ми крачоли валяха гладни помияри.

– Брей, колко ли сладка ти е кръвта, да ти налетят така – рече да се пошегува таксиджията.

– …Мммисля, че това се казва, като те нахапят комари, ннне кучета – пробъбрих аз.

– Вярно – засмя се човекът и попита накъде да кара. Казах му да кара към пазара, защото без елха вкъщи не можех да се върна. Той пари не ми поиска и после отпраши в мрака по „Шипченски проход“. Втората елха беше дори по-голяма, но нея я влачих има-няма час по царския път – по „Ситняково“ и после „Гео Милев“. Зер страхът от обезлесена баба, въоръжена с ножици и антикварни стъкларии, бие страха от свирепи кучета, поне при мен.

* * *
Унгарката я избавил съпругът й, тръгнал да я търси по улиците. На следващия ден тя се появи, цялата посинена, по националните медии, за да говори открито за изнасилването и да даде съвети на жени какво да правят, ако се случи и на тях. Каза им да не се крият и да не се срамуват, за да бъде нападателят им заловен бързо и осъден ефективно. А аз гледам лицето й – с луничките под охлузванията, с усмивката под разранената устна – и си казвам: да, лудите, те да са живи.

И тези, които не подминават.

Можете да прочетете другите произведения от „Записки от потъващия остров“: 

Неочакван сблъсък на метростанция Глостър Роуд

Часовникарят и неговите антики

Издателството на откачалките

Сутрешна алилуя: Наеми имигрант, спаси наемател

Рисковете на гурбета

Оксфордски драми с мултикултурното възпитание

Протестантска работна етика

Италиано веро

Страстите икономови

Пиянството на няколко народа

Социопати на чай

Фройд е прав за всичко

Малки лондонски чудеса

50 нюанса потрес

Обичайните заподозрени

Езически обичай от родината ми, няма да разбереш

Внимание, опасно дете!

Ханибалски подвиг насред станция “Силвър стрийт”

SHARE
Редактор в юридическо издателство, двуезичен журналист с международни награди за аналитична журналистика, публикуван в The Economist и Еuronews. Преводач и криминолог, сътрудник на Института за европейски политики. Живее в Оксфорд.