SHARE

Тези дни се появиха немалко статии и мнения, които омаловажаваха сексуалните посегателства срещу жени. Една от по-коментираните беше тази, в която тезата е грубо казано „аз два пъти имах шанса да съм в положение да откажа и да не стана жертва, значи всички сте мрънкала“. Темата тръгна от разкритията за Харви Уайстийн (или както там се произнася), който се е възползвал от положението си на продуцент в отношенията си с млади актриси (ако мога да се изразя деликатно).

Разбира се, немалка част от мъжката част от населението е склонна да подмине всички случаи на сексуални посегателства, разказани в станалия „вайръл“ хаштаг #MeТoo. Явно част и от женската, които (за щастие) не са ставали жертва на такива действия. А какви са те – ами всякакви нежелани от жертвата действия със сексуален елемент.

Ще се опитам да дам кратки отговори на някои от стандартните подмятания и риторични въпроси, в които темата се неглижира, игнорира или дори повдигащите я биват обвинявани, че „то ако това е посегателство, така къде ще му излезе краят“.

Коментар: Какво толкова е едно опипване / стискане /… нали не е изнасилване?

Отговор: Номинално не е изнасилване, да. Но е възползване от позицията на по-силния за задоволяване на сексуални желания. Именно позицията на невъзможност за съпротива (срещу „силния пол“) е това, което прави тези действия толкова проблемни. „Какво толкова е…“ не знам, но нека оставим жертвите да определят какво толкова е, не ние, които не сме били подложени на нещо такова. Имам едно може би нелепо сравнение, но ще го направя. Хора, чийто апартамент е бил обран, се чувстват ужасно. Не защото са им взели нещо (понякога почти нищо ценно не е взето), а защото някой е нарушил неприкосновеността на дома им. Разбил го е, омърсил го е, разпилял го и вече обраният не се чувства комфортно в собствения си дом. Е, умножете това чувство по сто, защото става дума не за дом, а за тялото на жертвата.

К: Защо чак сега се сещат да кажат?

О: Защото дори сега, толкова години напред в социалното развитие, все още са посрещани с недоверие и обвинения (например че „са си го търсили“). Освен това такова преживяване е травматично; нещо, което предпочиташ да забравиш; нещо, за което говоренето е трудно. Как отиваш и разказваш травматично преживяване, за което имаш опасения, че никой няма да ти повярва и даже може да има негативни ефекти върху теб?

К: Къде е границата? Не може ли да се натискат хора в дискотека?
О: Може, докато е доброволно. Да, под влияние на алкохола вероятно е по-трудно човек да разбере намеци на несъгласие, но „като се напия ставам свиня“ не е никакво оправдание. Някой като се напие може да взема пушката и да почва да стреля. Границата в някои случаи наистина е трудно да се установи, но тези случаи според мен са сравнително малко.

К: Какво сега, да подписваме декларации за всеки флирт ли?
О: Залитането в крайности е грешно. Граничните случаи, в които е трудно да се определи съгласие, са малко, и няма нужда процесът да бъде бюрократизиран.

К: Жените трябва да са по-силни психически, ако искат да имат равни права!
О: Психическата стабилност, т.е. възможността да се справиш с едно такова посегателство, без то да ти се отрази и без да те травмира, е спектър, а не само две точки „мъж“ и „жена“. Някои са по-чувствителни, други – не. Но това колко си чувствителен по никакъв начин не трябва да влияе върху това какви права имаш. Ако не се съгласим по този въпрос, имаме по-сериозен проблем.

К: Преувеличават, изобщо няма толкова много случаи…

О: Дали е 50%, „всяка трета жена“ или „всяка пета“, разликата не е толкова съществена. На първо място, статистиката няма как да е напълно достоверна, защото много жени не си казват (защо – виж няколко отговора по-нагоре). Но дори и 5 процента да са – това пак е прекалено много. И трябва да посочим проблема, да четем за проблема, да знаем за него. За да не прекрачваме границата и да не позволяваме прекрачването на границата да бъде „нормално“. А всъщност всеки познава поне по една жена, която е била жертва на сексуално посегателство (дори да не се е стигнало до насилие).

К: Някакви хора изнудват и разрушават кариерата на звезди със спорни истории от миналото.

О: Когато излезеш и разкажеш история, не е изнудване. Изнудване е, ако заплашиш да разкажеш историята, ако изнудваният не направи нещо в твоя полза. В тези случаи изнудването често е доказауемо (става с писма/съобщения, които могат да бъдат приложени като доказателства в съд). Вероятно има случаи, в които изнудваният отказва да даде исканото, но не му се занимава със съдебен процес, а изнудващият спира да блъфира и разказва историята. Но това са прекалено малка част от случаите. Всъщност популярните личности, замесени в такива скандали, са много малка част от случаите. Просто чуваме за тях, защото са известни.

К: С тия истории целят само да придобият популярност.

О: Ако ми кажете някой, който „е станал известен като жертвата на Х“, може и да започнем да спорим по тая хипотеза. Но едва ли има такива случаи. Не на последно място, кой точно иска да стане известен с това, че някой го е използвал за сексуално удовлетворение?

К: Те в Африка и някои мюсюлмански държавни са по-зле…

О: Е, и? В Саудитска Арабия убиват с камъни, ама това не значи, че е окей ние да убиваме с итонг (че сме по-развити). Да, в развитите общества жените имат значително повече права и са в много по-добра позиция, отколкото в (част от) ислямския свят и в държави от Третия свят. Но това не значи, че няма проблеми.

К: Не се ли превръщат тези скандали в лов на вещици?

О: Това винаги е риск. Махалото да отиде в другата посока; покрай сухото да изгори и суровото. Затова не трябва да оставяме нагнетяването на такова напрежение, което да избухне по определен повод. Може би Дъстин Хофман просто има вулгарен език, може би някой друг е имал зле изразени романтични намерения. Но може и да е унижаване от позиция на силния. Може да е сексуално посегателство. Да, социалните мрежи имат способността да заклеймяват прибързано, да демонизират. Но това е друг проблем (че трябва да се научим да ползваме технологиите не като средство за избиване на комплексите си, а за по-удобна комуникация).

К: Това ли е най-големият проблем?

О: Няма най-голям проблем. Има множество проблеми, често свързани помежду си, които с времето трябва да решаваме, движени от споделени ценности. Като ги решим, ще живеем по-добре. Като решим един конкретен, ще помогнем за решаването на няколко други. И така нататък.

Проблемът съществува. Проблемът не е малък и много жени биват травмирани, което се отразява и на самочувствието им, и на много други аспекти от живота им. Да, понякога дори от едно по-грубо опипване, когато знаят, че не могат нищо да направят. Всяка история е различна, всяка психика е специфична, но общото е, че все още твърде много мъже се чувстват безнаказани да се възползват от положението си (дали на физическа сила, дали на висока позиция).

И самият факт, че изобщо водим спорове за това дали „не се правят на ощипани“, показва, че проблемът продължава да го има. А той е, че изглежда все още нямаме базовата ценност, че чуждото тяло е неприкосновено.

*Текстът е препубликуван от блога на автора „БЛОГодаря“ с негово разрешение. 

SHARE
Софтуерен инженер и архитект, експерт по електронно управление, лингвист и блогър