Годишнината от приемането на конституцията в една демократична държава е момент, който със сигурност трябва да се помни и отбелязва. Затова и неслучайно в някои държави датата на приемане на конституцията е дори официалният национален празник.
Защото в една демократична държава конституцията е не просто някакъв формален правен акт, който стои на върха на келзеновата прирамида на нормативна йерархия, а същинска основа и форма на демократичния порядък в обществото. Основна гаранция за свободата на гражданите и за защитата на останалите права, които те имат. Основен инструмент за постигане на върховенство на правото.
Действащата конституция на България е приета на 12 юли 1991 година. В самото началото на демократичните промени.
Приемането й беше свързано с остра поляризация на политическия живот, разцепление на тогавашната демократична опозиция по оста “за” и “против” конституцията и граждански протести, съпътствали целия период на съществуването на VII Велико народно събрание.
Затова и въпросът доколко конституционният акт от 1991 година отговаря адекватно на нуждите на демократичната трансформация на българското общество се поставя още от лятото на 1991 и периодично изплува отново и отново през изминалите оттогава години.
Вече няколко пъти се правят и опити идеята за нова конституция да бъде използвана като основен катализатор за генериране на динамика в полза на една или друга нова политическа формация. С основния аргумент, че именно конституцията е едва ли не главната причина за аномалиите в развитието на демократичната система и българското общество през изминалите години от 1991 досега.
Има ли основателност подобна теза?
Конституцията от 1991 година със сигурност има своите слабости.
Но обективният поглед към нея изисква да се отчете, че тя отговоря на достиженията на конституционализма в сравнителен план за времето и условията, при които е приета.
На фона на годините, през което тя се прилага, следва да признаем, че конституцията от 1991 всъщност позволи постигането на някои от основните политически цели, към които можем да приемем, че беше насочена:
Да гарантира мирен преход от тоталитаризъм към демокрация. Да оформи контурите на една демократична държава, която да намери място в голямото семейство на европейските демокрации.
Същевременно от дистанцията на времето се очертават и няколко дефицита, които може би предпоставят или най-малкото водят до задълбочаване на аномалиите на демократично развитие, които се проявиха в България, особено през последните години. И които влияят неблагоприятно относно постигането на може би най-важната юридическа цел, към която един конституционен акт е насочен – да гарантира съществуването на витална правова държава.
Като слабости на конституцията бих определил на първо място, конституционната рамка на съдебната власт и два ключови елемента в нея – начинът, по който е уредено управлението на съдебната система, с институционализирната политическа намеса в работата на съда чрез формулата за състава на Висшия съдебен съвет, в който има 11 политически комисари.
И начинът, по който е уредено държавното обвинение, с всесилната фигура на главния прокурор. Положение, което в съчетание с тоталитарните рефлекси, институционална памет и култура на прокуратурата, в течение на времето нееднократно доказа, че представлява проблем както за нормалното функциониране на наказателното правораздаване, така и за пълноценното развитие на българската демокрация изобщо.
Втората основна слабост на конституцията от 1991, която не може да бъде премълчана, е анемичният ред на защита на основните права. Предвиденият в конституцията ред за защита на практика не позволява да бъдат ефективно гарантирани тези права. Причината е, че конституционният акт не установява преки способи за отнасяне на предполагаемите случаи на нарушаване на основни права от самите граждани до компетентната да ги защити институция.
Така защита на основните права на гражданите се намира не във волята и ръцете на самите тях, а е оставена на благоволението на други институционални и политически играчи. Достатъчно красноречив показател колко непълноценен е този механизъм на защита е ограниченият брой делата, в които Конституционният съд се произнася относно нарушаването на основни права в законодателни актове.
Въпреки тези слабости обаче, да се разглежда Конституцията от 1991 като основен фактор за все по-острата демократичната и правова недостатъчност, в която живеем, е нерационално и неоправдано. Както и да се очаква, че с приемането на нова конституция ще решим с магическа пръчка проблемите на демократичното си развитие:
Всепроникващата корупция. Оформянето на мрежа от скрити паралелни на държавата зависимости на влияние и решаване между хора, които контролират основните държавни институции, основните политически партии, голяма част от бизнеса и преобладаващата част от това, което наричаме “медии”.
Иначе казано, изкристализирането на социален феномен, обичайно определян с понятието мафия.
Няма как приемането на нова конституция да реши и проблемите на все по-тежкото профанизиране на българското общество, нито да позволи да преодолеем байганьовщината, толкова дълбоко вкоренена в ДНК-то на 9.9 от 10 българи.
Затова, да не превръщаме конституцията във фетиш. Нито, като я пазим като свещена крава, нижейки красиви теоретични постулати, откъснати от реалността на обществения живот. Нито като превръщаме замяната й с нова в поредното политическо чудо, което някой обещава на лековерния българин, ала “ще ви оправя за 800 дни”.
Със сигурност в конституцията са необходими най-малкото две жизненоважни промени. Едната, в главата за съдебната власт, с оглед преуреждането на прокуратурата и освобождаването на държавното обвинение от безграничния захват на един човек и с оглед премахването на политическата зависимост на съда. Другата, в уредбата на защитата на основните права чрез въвеждането на пряк механизъм за защита чрез индивидуална конституционна жалба.
При преодоляването на тези дефицити установеният от конституцията порядък на демократична организация на обществото може да се разглежда като оптимален за нашите географски ширини. А дали и кога той ще функционира наистина пълноценно, в крайна сметка не е просто въпрос на разписани на хартия правни норми. А въпрос на еволюция и натрупване на достатъчна демократична култура и култура на лична свобода. На самоосъзнаване и себеживеене на българите като свободни граждани, а не като “народ” от фрустрирани индивиди, които все чакат някой друг да им реши проблемите и да ги води нанякъде, докато всъщност ги стриже за n-ти път като стадо овце.
Без подобно социално-културно израстване никакъв демократичен модел, колкото и добре да бъде разчертан, колкото и съвършено да бъде подреден на конституционна хартия, не може да превърне страната ни в същинска европейска демокрация.
