SHARE

Кризата заради липсата на доверие в обществото ни се задълбочава всеки ден през последните години. Сега просто епидемията стана неин апогей.

Липсата на доверие между управляващи и управлявани е основната причина за нашата бедност. Защото тя се използва от управляващите за раздор и липса на доверие между самите управлявани.
Без увеличение на доходите няма по-висок жизненен стандарт, без икономически растеж няма по-високи доходи и нови работни места, без инвестиции няма икономически растеж, без доверие няма инвестиции.

Обществото забогатява, когато държавните разходи не са харчове, а създават условия за частни инвестиции. Когато парите не се изяждат, а привличат нови пари. Като инвестициите в електронно правителство, например. Или за високи технологии. Или в модерно здравеопазване. За разлика от държавните инвестиции, частните инвестиции търсят сигурност. А колкото по- малко е доверието в бизнес средата, толкова по-малки и малко са частните инвестиции. Затова няма нищо случайно в техния драстичен спад през последните години.

Но как се създава доверието – този екзистенциален въпрос за политическата ни класа? Доверие, че парите на инвеститора няма да бъдат откраднати. Че няма да бъде рекетиран от корумпирани политици. Че българският съд ще защити правата му на собственост.
Очевидният отговор е, че доверието идва от работещи институции.
Както показва световната история, това е базиса на високия растеж, благоденствието и качеството на живот. Затова как работят институциите трябва да е фокусът на всяка политическа сила, която реално иска да промени за добро живота на българските граждани. Това е лакмусът, който разделя партиите на статуквото от партиите на промяната.

Доверие идва от латинската дума credo (вярвам). Всички политици искаха през прехода кредит на доверие, т.е. „доверие на доверие”. Но не искаха да воюват за доверие. Примерно, да дадат възможност на излъгания избирател да търси пряка отговорност от избраника. Или да му дадат избирателна система да се довери на тези, които вече са получили обществено признание. Вместо това, на клетия избирател му оставиха само избор да гласува с отвращение. А ако случи с избора си – неминуемо да се разочарова, когато техният избраник по принуда приеме неписания поведенчески код на партийния вожд и тесния кръг около него. И в този кръг на Дантевия Ад тръгне по пътя постлан с добри намерения. За да стане като всички, за които политиката е само бизнес. С такива политици само лозунгите се сменят, за да не се промени нищо в житието българско. С тях не може да има работещи институции, защото освен правила са нужни и правилните хора, които да ги прилагат.

Доверието ще се изгради само с механизъм за търсене на отговорност от публичните лица. Която да е с прекалено висока цена за тях, ако престъпят закона и да ги отказва от политиката. Само така „надскачането на закона” няма да е неизменна част от личния им бизнес план, за да станат политици. Само тогава политическата кариера няма да бъде магнит за политици от първото ниво на стълбицата на Маслоу. Само така политическият успех ще се измерва не с дълголетие в парламента, а с постигнати реални ползи за данъкоплатците.

Ситото за посредствениците с политически амбиции могат да бъдат само институциите на държавата. Те са нейната имунна система, която липсваше по време на Прехода. И както всеки болен организъм оздравява само със силна имунна система, така и България ще оздравее, когато институциите оживеят от мастилото в законите и започнат да работят. Когато има взаимна проверка и баланс между тях. Когато политиците спрат да бъдат мениджъри на държавната собственост и обществените поръчки; когато службите за сигурност следят престъпниците и предават информацията на прокуратурата, а не я използват да рекетират; когато прокуратурата подготвя с професионална и лична отговорност делата, по които възбужда преследване; когато съдиите се избират не от политиците, а според доказания им професионализъм. С две думи, когато след престъпление със сигурност има наказание. Липсата на възмездие руши доверието, т.е. руши всичко. Без доверие няма прогрес, няма вдигане на жизнен стандарт.

Когато има работещи институции данъкоплатците ще знаят какво реално се случва с техните пари.

Ще знаят, че не е толкова важен плоския данък, а как се харчат от политиците все по-големите постъпления в бюджета. Че се налага потискане на заплатите и стандарта, защото цената на енергията е висока и нашите стоки с ниска добавена стойност не могат да се конкурират. А енергията е скъпа, защото имаме един доставчик на газ и политически щит над губещи ТЕЦ. Че българската държава ще похарчи 3 млрд лв за проект като Турски Поток, но с капацитет ангажиран от Русия. Че е също така абсурдно българската държава да похарчи милиарди лева за безсмислен ядрен проект като Белене без договор с инвеститор и да няма виновни. Че всички тези събития биха били невъзможни, ако имахме интелигентно управление, ефективно правоохраняване и правораздаване.

Затова доверието може да бъде възстановено само от политици, които разчитат не на празни лозунги, а на ясно посочване на тези проблеми. И предлагат как те да бъдат решени.

Защото на практика това е единственият начин за вдигане на жизнения стандарт на българските граждани.

Всичко друго е от лукавия.

Препубликувано от Фейсбук

SHARE
Доктор по икономика, управляващ съдружник на инвестиционна консултантска компания "Маконис". В дългогодишната си кариера на инвестиционен консултант е ръководил голям брой проекти за сливания и придобивания, бизнес оценки и финансирания в редица страни от Източна Европа и Ирландия.