За Айн Ранд и преобърнатия марксизъм

След моя първи неуспешен опит преди няколко години с творчеството на Айн Ранд (родена като Алиса Розенбаум в Русия), с „Атлас изправи рамене“, реших да се пробвам на „Изворът“ (The Fountainhead), в оригинал.

Защо?

Защото въпреки разочарованието ми от „Атлас…“ няколко мои познати – програмисти, млади предприемачи и корпоративни мениджъри, ми признаха не само че са се преборили с горепосоченото тритомно страшилище, но също така са изръшкали и „Изворът“ и смятат, че тези книги завинаги са променили живота им.

По света и у нас има подобни истории – например за индийската предприемачка, прочела 50 пъти книгата, и за Калин Манолов, който именно в книгите на Ранд е намерил вдъхновението, за да започне бизнес (виж интервюто му за сп. „Форбс“, бр. 19, октомври 2012 г.).

Освен това Айн Ранд е един от съвсем малкото писатели (сещам се само за Джоан Роулинг и Толкин), които реално имат клубове в България.

Стига, бе! Трябваше да разбера какво се крие зад всичко това.

И тъй като проблемите на архитектурата са ми по–близки от тези на стоманолеярните и на жп транспорта, а „Изворът“ е осезателно по-тъничката тухла от двете, хванах я за рогите и я зачетох.

Книгата върви с различно темпо. Някъде на първите 20% бях отчаян, че това нещо не става за четене, но се насилих да продължа. Особено мъчителни са пасажите, в които Хауърд Рорк, главен герой във всеки смисъл на тази дума, не участва. Обаче се насилих да чета –  трябваше и да си заслужа свещеното право да критикувам, защото знаете, у нас това право не го дават на всеки.

След това, някъде в последните 20%, темпото се забързва и ако не друго, то поне съспенс (демек чудене + нетърпение какво ли ще стане след това) има, докато стигнем до истински гръмовния финал.

Чисто литературно това е една плоска история, страдаща от свръхтегло, която може да бъде разказана в три пъти по-малък обем и сигурно с по-голям успех.

Героите са плоски и не се развиват. Всеки един от тях е завършен като характер още преди са стъпили на страниците на книгата и от самото начало има достатъчно подсещания как точно ще свърши неговата сюжетна линия.

Героите не си общуват като обикновените хора с кратки фрази и изречения, а както в средновековните рицарски романи си изнасят кратки лекции по философия, в които държат да изяснят своите пълни виждания за мотивацията, която ги движи, постъпките, които смятат да извършат в момента, и последиците от решенията си, като пълнежът на всеки герой са неговите морално-философски възгледи, а останалото е несъществено.

За да не съм черноглед докрай, трябва да кажа, че тази книга притежава едно сериозно достойнство – това е истински епос. Героите в нея са остриетата на могъщи глобални сили, които със страшна енергия се сблъскват една в друга и произвеждат невероятни по сила конфликти и сеизмични вълни, разлюляващи цялото общество.

Това е заради идеологията, в която авторката се кълне и която е вградила в текста под формата на модерни притчи.

Логичният хепиенд на творбата се състои именно в пълната и окончателна победа на тази идеология.

По жанр романът напомня вече позабравения в България „производствен роман“, в който моралната проблематика се свежда до това кой колко добре се труди и (пре)изпълнява плана. Тоест и при Ранд, и при производствения роман човек е сведен само до мислеща машина, напълно посветена на своята трудова функция, като единствено мотивацията ги различава. В производствения роман героите се трудят, защото искат да са верни на Партията, а в романите на Ранд героите се трудят, защото не могат и не желаят другояче да се себеизразяват и да комуникират с обществото около тях. И затова, както в България в момента, всички техни успехи, възходи и падения се измерват с кубици, квадратни метри и километри.

Да се чете ли? Абсолютно задължително трябва да се прочете, както трябва да се прочете всяка една влиятелна книга, която създава общества и последователи.

Сюжетът накратко – младият работохолик архитект Хауърд Рорк е социопат, който има едно-едничко желание и поле за реализация – той желае да работи като архитект и за щастие е гениален архитект и работохолик.

До такава степен е обсебен от собствените си идеи, че отказва дори да изпълни задание за курсова работа в университета, заради което е изключен и до края на романа така и не успява да вземе диплома.

Чака го тежка кариера на чертожник, който трябва да работи по чужди задачи (а защо не си взе изпитите в университета бе, майна?!) и който мъчително трябва да печели авторитет и клиенти и да се бори със зъби и нокти за всяка сделка.

Рорк не е гений на продажбите, той презира умението да се продава:

„Аз имам клиенти, за да работя, не работя, за да имам клиенти.“

Социопатията сериозно му пречи в живота. Изнасилва жената, която харесва. На съдебния процес, на който трябва да защити сградата, която е създал, вместо да говори и да обяснява защо всъщност е прав, показва архитектурните ѝ планове. Сам в офиса със седмици чака обаждания от клиенти и дори отива да работи в каменоломна, но не прави никакви усилия да си потърси сам работа, а чака работата сама да го потърси.

Интересно, че Гари Купър в главната роля на филмовата адаптация на романа прави невъзможното, за да вкара някакви емоции в образа на Рорк, допълвайки ключовите реплики с многозначителни гримаси и език на тялото, което напълно противоречи на образа от романа, който никъде не издава емоциите си.

Има текстове, които приписват пророчески смисъл на тази книга на Ранд, сравнявайки главния герой с Франк Лойд Райт (който официално се смята за прототип на героя) или със Стив Джобс като духовен наследник.

Едва ли има нещо по–далечно от истината. Франк Лойд Райт има живот доста по–интересен и противоречив от този на Хауър Рорк в „Изворът“, а животът и делото на Стив Джобс, дълбоко пронизан от духовни търсения, виртуозни техники в продажбите и откровени манипулации, меко казано, не отговаря никак на аналогията.

Доста смешна е главната героиня Доминик Франкън, която два пъти се жени за неподходящите мъже, без да ги обича, но с намерението да им преподаде важен философски урок. И в момента на раздяла им го преподава в изумителен прилив на алтруизъм, заклеймен иначе от авторката като най-големия смъртен грях.

Но да отдадем тази непоследователност на феномена на женската логика.

Учудващо в книгата има доста (странен) секс, но няма деца. Има бракове, но те са горчиви и фиктивни. Има родители, които обикновено са в тежест на децата си.

Авторката не разбира особено обществените механизми и мотивацията на героите си и затова заговорите играят съществената роля на белите конци, с които се зашива разпадащият се сюжет.

Заговорите са винаги в една посока – слабохарактерните, некомпетентните, мързеливите, манипулаторите се съюзяват, за да катурнат самотните, горди и талантливи работохолици, които са над пиара (и кризисния също), маркетинга и обикновената учтивост.

И то не прости заговори, а епични заговори, обхващащи всичко и неоставящи и дупчица, през която да се промуши нещичко по–различно от двуцветния свят, в който живее Ранд. В центъра на заговора е един безмилостен диктатор-манипулатор-журналист, който е оплел всички слабохарактерни хорица в мрежите си и в подходящия момент ги хвърля в атака.

Защо го правят? Защото предпочитат да вземат наготово пари от някого, вместо сами да си ги спечелят. Всички други мотивации се свеждат до тази.

Формулата ѝ работи по следната схема: талант = егоизъм = работохолизъм = сексапил = щастие = пари. Обратната схема също е вярна бездарност = алтруизъм = мързел = непривлекателност = дълбока депресия (нещастие) = в крайна сметка бедност. Между тях няма нищо.

Интересно е, че Ранд отрича всякакъв шанс политиците, религиозните лидери, продавачите и въобще хората, ориентирани професионално към влиянието върху другите хора, да притежават каквато и да е морална добродетел (което също е разлика с производствения роман, където червеният поп – партийният секретар, е централна морална фигура).

Истинският човек в прозата ѝ не възприема природата като ценност, извън ценността, която камъните имат като строителен материал, желязото като руда, от която ще се отлеят стоманени греди и дърво, което ще се превърне в подпори и в черчевета. Не възприема и никаква ценност в останалите хора, освен ако не са обвързани със сексуални или парично-стокови взаимоотношения.

Нещата си идват на мястото, ако разглеждаме романа не като художествена литература, желаеща да покаже живота такъв, какъвто е, като ирационално, хаотично и шарено явление.

Трябва да го разглеждаме като религиозен текст, в който отделните случки имат значението на поучителни притчи, даващи указания за моралното и вярно поведение в разнообразни житейски ситуации.

Всичко е предопределено в тази религия. Ако си се родил грозен, без особени таланти и незабележим, нищо не може да те спаси  да не свършиш в Айн-Рандовия ад, от който няма измъкване, защото в религията ѝ няма изкупление и прошка.

Това е марксизъм наобратно – пак има враждуващи класи и класова борба, само че в случая лошата е работническата класа и нейните популистки и манипулативни лидери, а добрите са самотните герои – предприемачи и професионалисти (които в „Атлас“ дори вдигат стачки, но за тях друг път, когато поне догледам филмовата трилогия).

*Текстът е препубликуван от блога на автора „Бели байтове за черни дни“, където излиза през 2013 г. Заглавието и акцентите са на редакцията на „Терминал 3“.