В началото на май 2015 година в българския град Стрелча откриха паметник на “славния герой от Втората световна война”, съветския маршал Георгий Жуков. Инициативата беше на кмета на града Иван Евстатиев, виден представител на БСП и на Национално движение “Русофили”. Същият този Евстатиев, който по-късно беше арестуван и впоследствие осъден на 4 г. лишаване от свобода за изнасилване на 16-годишно момиче от гр. Стрелча.
Но да се върнем на човека, в чиято памет е издигнат бюст в гр. Стрелча в държава, която към този момент е член на Европейския съюз от 8 г. и в която действа Законът за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен.
Част I – Георгий Жуков – военна кариера
На 22 юни 1941 г., преди точно 77 години и един ден, Вермахтът на хитлеристка Германия започва военната операция “Барбароса” и без да обяви война на доскорошния си съюзник СССР, с който са си поделили Полша през 1939 г., нахлува на територията на най-голямата държава в света. Една от емблематичните фигури в Червената армия във Втората световна война е Георгий Жуков – син на обущар от Калужка губерния, сирак, отгледан от двегодишна възраст от жена, която не е биологичната майка на бащата на бъдещия военачалник – Анушка Жукова. Майката на Георгий също е от беден, селски произход. Според спомените на сина й тя се отличавала с голяма физическа сила, която самият Жуков бил наследил. Бъдещият пълководец се ражда в с. Стрелковка, Калужка губерния, на 1 декември 1898 г. Излишно е дори да споменаваме, че селото сега е част от гр. Жуков, център на Жуковски район от Калужка област.
Георгий постъпва в кавалерията на руската имперска армия още на 17 години и в Първата световна война се отличава с два Георгиевски кръста за храброст и повишение до офицерски ранг. Бедният произход на Жуков му помага да влезе в редовете на болшевишката партия след Октомврийската революция през 1917 г. и оттам нататък кариерата му в Червената армия тръгва стремглаво нагоре. За участието си в потушаването на селските бунтове в Тамбовска губерния, избухнали заради системните и брутални реквизиции на зърно, организирано от болшевиките, Георгий е отличен с орден “Червено знаме”. Загиналите, най-вече цивилни в Тамбов, са стотици хиляди. Водач и вдъхновител на бунтовете е Александър Антонов (оттам бунтът се нарича в съветската историография като “Антоновщина”), радикализиран член на партията на левите социалистически революционери, т.нар. леви “есери”, първоначално подкрепящ болшевишката революция, но впоследствие противопоставил се на политиката на т.нар. “продово́льственная развёрстка” – насилствено отнемане на зърното от земеделските производители в областта. Малко известен факт е, че по изрична заповед на командващия подразделенията на Червената армия срещу бунта, Михаил Тухачевски, един от първите маршали на Съветския съюз, ликвидиран по ирония на съдбата от самия Й. Сталин по време на Голямата чистка през 1937/38 г., срещу бунтовниците са използвани химически бойни отровни вещества.
Между двете световни войни Жуков продължава да служи в кавалерията. Достига до командир на кавалерийски полк, след това на бригада, дивизия, а през 1937 г и на цял кавалерийски корпус. През 1924 г. болшевишката партия се погрижва за това, Георгий (вече командир на кавалерийски полк!) да има и някакво военно образование и го записва във Висшето кавалерийско училище, в което той не се бави много и въпреки че няма завършено дори основно образование, се дипломира още на следващата година.
Звездата на Жуков изгрява през 1938 г., когато той е изпратен на монголско-китайската граница, за да участва в бойни действия срещу японската окупационна квантунска армия. През 1932 г. имперска Япония подчинява провинцията Манджурия в Североизточен Китай и Вътрешна Монголия и инсталира там марионетно държавно образувание под името Манчукуо, останало непризнато от международната общност до края на Втората световна война и капитулацията на Япония, когато престава да съществува. По същество същото прави СССР с т.нар. Външна Монголия – създава своя сателитна ”социалистическа” държава през 1924 г., която напълно контролира до 1992 г. Неминуемо в края на 30-те години на миналия век двете империалистки сили – Япония и СССР, се сблъскват заради гранични спорове между Монголската “народна” република и Манчукуо и противопоставянето бързо преминава от изолирани инциденти до пълномащабна, но необявена съветско-японска война. Решаващото от стратегическа гледна точка сражение става при Халхин Гол (гранична река между двете армии). Жуков е един от командващите офицери на съветско-монголските сили в битката. Още при Халхин Гол той използва тактическите ходове, които ще го характеризират като военачалник и през Втората световна война – агресивни ходове с използване на предимство в механизирани средства – артилерия, танкове, изтребители и бомбардировачи.
Първоначално битката изглежда като обикновена фронтална атака на Червената армия, която притежава числово предимство в жива сила и техника, в съотношение от почти два пъти в сравнение с японската 6-а армия. Впоследствие се оказва, че две червеноармейски танкови бригади са дислоцирани на двата японски фланга и с подкрепата на мощна мобилна артилерия си пробиват път през фронта на атаката и напълно обкръжават японците, като прекъсват връзкат им с тила. Както много често и през Втората световна война – там, където Жуков командва, Червената армия понася много по-големи загуби от врага, но печели стратегическото предимство, тъй като японските части се оттеглят напълно от района. Георгий е възнаграден с първия си “Герой на Съветския съюз” и произведен в чин армейски генерал.
През 1940/41 г. новопроизведеният армейски генерал се занимава с много важните учения, които имитират военни действия между съюзниците Германия и СССР, в които Жуков “побеждава” и с “червените” (в учението – Източните въоръжени формирования, или всъщност Червената армия) и със “сините” (в учението – Западните войски, или всъщност Вермахта). Това явно впечатлява Сталин, тъй като в началото на февруари 1941 година Жуков става началник на Генералния щаб на Червената армия и зам.-министър на отбраната на СССР.
Преди нападението на Хитлеровия Вермахт през юни 1941 г. Жуков е въвлечен в един противоречив план, за който съветската и руската историография предпочитат да мълчат. Виктор Суворов, бивш служител на съветското ГРУ (Главното разузнавателно управление – централен орган на военното разузнаване на Червената армия, впоследствие на съветската армия и до днес на въоръжените сили на Руската федерация) от смесен, руско-украински произход, емигрирал във Великобритания, изследовател и автор на исторически студии за Втората световна война, твърди, че на 14-15 май 1941 г. Жуков и съветският военен нарком, Семьон Тимошенко, предлагат на Сталин план за превантивен удар срещу Германия през Южна Полша. Самият Жуков в интервю от 26 май 1965 година твърди, че такъв план е имало, но той не е бил утвърден от “върховния вожд на световния пролетариат”. До днес няма друго пряко документално доказателство за съществуването на този план, авторството му и дали Сталин въобще го е разгледал.
При самото започване на операцията “Барбароса” Жуков, напълно в негов стил, още в първия ден на нахлуването на войските на хитлеристка Германия в СССР подписва Заповед №3 на Народния комисариат по отбраната, с която нарежда тотална контраофанзива на Червената армия, състояща се в действия по “обкръжаване на противника и унищожението му” в няколко района и направления и превземането на районите до 24 юни 1941 г. Въпреки голямото си числено преимущество подразделенията на Червената армия са толкова дезорганизирани, че операцията е пълен провал, а жертвите са колосални. По-късно, естествено, Жуков ще се отрече от авторството на тази операция и ще каже, че той е бил против нея, че Сталин го заставил да подпише заповедта, а всъщност интелектуалната собственост върху идеята била на Александр Василевски.
След изоставянето на Киев, за да се избегне обкръжение и решителните военни победи на Вермахта, Жуков е сменен като началник на Генералния щаб. В мемоарите си Жуков, разбира се, отново ще отхвърли твърденията за вина. През 1941 г. е командващ Ленинградския фронт, отговарящ за защитата на града. Прочува се предимно със заповедите си за ликвидиране на място на дезертьорите и дори на онези завърнали се и освободени от германците военнопленници и членовете на техните семейства.
Съветските военни историци приписват решаващо участие на Жуков най-вече в две успешни военни операции – сталинградската контраофанзива, довела до пробив в германския фронт, обкръжаването и пленяването на 6-а армия на фелдмаршал Паулус и в битката при Курск, най-голямата танкова битка във Втората световна война. Само че по-подробното разглеждане на фактите показва, че участието на Жуков в тези операции е най-малкото съмнително. Според маршал Константин Рокосовски (и в разрез със спомените на Жуков!) цялото планиране на битката при Курск се е случило в отсъствието на Георгий Жуков, той пристигнал едва в деня преди началото на операцията и си заминал веднага, без да издаде каквато и да било заповед. Виктор Суворов пък открива документални доказателства, че по време на контраофанзивата при Сталинград Жуков се е намирал на съвсем друго място – на Западния фронт, където е подготвял поредното кръвопролитно и безрезултатно настъпление на Червената армия – операцията “Марс”.
На 18 януари 1943 година Георгий Жуков е произведен във въведеното от Сталин оперетъчно звание “маршал на Съветския съюз”, но нас, българите, би следвало да ни интересува повече, че на 23 август 1944 година маршалът е нарочно изпратен в Трети украински фронт, за да планира друга “бляскава” военна операция – настъплението в България. “Освобождава” и други държави в Източна Европа – например Варшава през януари 1945 година. Тогава Жуков е главнокомандващ на Първи белоруски фронт. Варшавското въстание на полската Народна армия тъкмо е потушено в кръв от Вермахта, а Черената армия, удобно за нацистите, спира настъплението си, за да им даде възможност да унищожат всяка национална съпротива в Полша. След като местните полски патриоти от Народната армия са смазани, влиза във Варшава като “освободител” при числено преимущество, което е приблизително 10:1 срещу германските войски. Маршал Жуков е и командващ операцията по превземането на Берлин. Той подписва документа за капитулация с представителите на другите съюзници, става първият военен комендант на съветската военна зона в победена Германия и е награден от Сталин да бъде командващ на парада на победата на Червената армия на Червения площад (24 юни 1945 г.). Участва в Потсдамската конференция и развива доста близко приятелство с главнокомандващите на съюзническите войски, особено с ген. Дуайт Айзенхауер (“Айк”), станал по-късно 34-ият президент на САЩ. Американският военен чувства Жуков като “брат по оръжие” и дори по-късно, в тежки за съветския маршал моменти, предлага напълно наивна и безкористна подкрепа.
След около година, през 1946 г., интриги в съветското Политбюро карат Сталин да отзове Георгий Жуков от Берлин и да го направи комендант на Одеския военен окръг, където в началото на 1948 година прекарва първия си инфаркт, вероятно предизвикан от стреса на унизителноти си понижение. Скоро след възстановяването си бившият началник на Генералния щаб на Червената армия е командирован в Уралския военен окръг като негов комендант. Ако назначението в Одеса е било пращане в “трета глуха”, то Урал за Жуков е направо “десета глуха”. Там маршалът на Съветския съюз прекарва дните, почти до смъртта на Сталин, който месец преди това го привиква в Москва, но не му възлага нищо до внезапната си смърт. Можем само да гадаем какъв е бил замисълът на генералисимуса в този момент. Спекулира се, че Жуков е бил необходим за военните действия в Корея.
Очаквайте втора част за политическата кариера на Жуков.
