Развод ми дай, развод ми дай
и повече не ме мъчи.
Вземи панелите, трабанта,
но въздухът ми остави.
Асен Гаргов, „Развод ми дай“, неофициален химн на СДС до изборите през 1990 г.
Когато в края на 80-те години се срути комунистическата диктатура, разбунтувалият се народ поиска да се отърве и от материалните ѝ следи – първо от дразнещите символи на управляващата партия, което предизвика големи емоции и инциденти, а после и от полуразрушеното и полуразпаднало се материално наследство. Най-дразнещи като че ли бяха пластмасовите димящи трабанти и панелките. Панелките белязаха с грозотата си почти всички български градове, включително и по-малките.
Панелките са най-очевидният, най-натрапчив, най-безнадеждно вкрепен символ на миналото време. Хиляда деветстотин и деветдесета ги завари лошо построени, лошо изолирани, лошо поддържани, лошо остъклени със самоделно заварявани винкели и самоделно лепени стъкла, с разнебитени входове и асансьори, с изтръгнати табла за звънци, с крива дограма, от която духаше зимно време, с протекли покриви и т.н. Панелките никога не са били любими на хората, дори на обитаващите ги. Тази, които са израснали в панелни квартали и които успяваха да съберат някакви средства, гледаха да се махнат и да инвестират в къща или поне в тухлен апартамент в някой от старите квартали.
А тези, които оставаха в панелните квартали нямаха голям избор, освен да опитат да ги очовечат. Затова, особено когато заедно с властта се охлаби и строителният надзор, в панелните квартали започнаха да се появяват иновации, разчупващи еднотипния паралелепипедно–квадратно–правоъгълен вид на тези квартали – самоделни оградки, градинки, пейки, балкончета, будки, остъклявания, боядисвания, топлоизолации и всякакви други преустройства, които обикновено наричаме „побългаряване“.
Историята на българските панелки
Те са се появили като българския израз на комунистическата модернистка утопия с корени в архитектурата на Льо Кoрбюзие, в която хората са разглеждани като взаимозаменяеми човекоединици, като молекули в транспортни потоци (човекоместа в пътникопотока), също и като хранодни, човекочасове или човекодни. В тази утопия хиляди и дори милиони хора живеят в еднотипни жилища, с еднотипни мебели, работят в еднотипни цехове и канцеларии, дори свободното им време преминава еднотипно – в масови курорти с набодени чадъри по плажа или в еднакво изглеждащи паркове с еднакви скулптурни украси. До такава степен еднотипни, че ставаха грешки. По-възрастните дори може да помнят една култова съветска комедия по темата – „Ирония на съдбата или честита баня“.
Анимационната интродукция на филма „Честита баня“
Целта на доброто управление по това време е хората като бройка, като количество, с усреднени характеристики, но не и като индивиди с неповторима индивидуалност, да бъдат настанени, нахранени, обслужени и развлечени с минимална загуба на ресурси и механизирано–автоматизираният вид на панелните комплекси осигурява точно това.
Истинското обяснение за панелките обаче е икономическото. Режимът не се гнусеше да заимства каквото му трябва отатък оградата и причината, за да избере панелките за масово строителство и за основа на жилищния фонд беше очевидна – това беше възможно най–евтиният метод за строителство.
Затова можем да ги разглеждаме като грамадни машини за настаняване, машини за масов градски живот, по аналогията на масовото производство и масовите медии на индустриалното общество. Машини, в които настаняваният и обгриженият няма почти никакво мнение по начина, по който да стане това.
Ситуацията днес
Само че вече мина повече от четвърт век и се видя, че осъществяването на мечтата за нова, хуманна среда за живеене в обширни квартали с ниско строителство няма да се сбъдне лесно, особено в България. Хората с пари наистина си купиха нови и добре построени жилища, но в повечето случаи въпреки че са нови, те са клаустрофобични, грозни, зле планирани и нагъчкани.
А панелките – панелките изведнъж започнаха да изглеждат като зона за колективно творчество, където разноцветните топлоизолации и различните видове остъклявания и дограми приличат на колективни творби в стила на Хундертвасер.
Този хаос изглежда е запазена марка само на държави с по–слаба институционална среда, каквито са държавите от бившия СССР, Румъния и България. В централноевропейските държави панелките бяха криво–ляво санирани.
Разбра се и нещо неочаквано – панелките или по-скоро не толкова сградите, а по–скоро самите панелни комплекси демонстрираха две важни предимства – първо, те се намират в квартали, които са добре обживяни, с магазини, училища, поликлиники и болници, с добра инфраструктура и добра транспортна връзка с центровете на градовете и второ – поради това че са строени в исторически период, в който земята е била буквално без пари (понеже почти цялата е била крадена от бившите ѝ собственици или е била формално държавана или общинска, но реално ничия) проектантите на тези комплекси са работили нашироко, с големи междублокови пространства, с място за детски площадки, за училища, за търговски комплекси и с места за паркиране. Наистина, местата за паркиране днес критично недостигат, но по времето, когато за нова кола в България се чакаше по няколко години, на никой не е могло да му хрумне съвременното количеството четириколки в ръцете на гражданите. В старите панелни квартали като цяло погледът не спира в калкан или в кухнята на съседа, а има пространство, в двора или зад блока има зеленина, транспортът е редовен, и има откъде да се пазарува.
Според Ян Касл, легендарният кмет на Прага, има панелки и панелки (виж цялото му интервю с Терминал 3). Той смята, че добрите панелки са проектирани до Пражката пролет, а лошите след нея:
„Като че ли лошото строителство започна с началото на нормализацията. Всъщност, хубавите панелки са като че ли от 60–те години, а лошите са от 70–те и 80–те. И, за съжаление, в същия стил се строеше чак до 1993–1994 г.“
Посетих Прага през лятото на 2015 г. Панелният квартал, в който съм израснал, си беше още там. Хората живеят, градинките са идеално поддържани, в добавка към старите супермаркети са се появили нови хипермаркети. Някои от блоковете са видимо овехтяли, други изглеждат по–добре дори от деня, в който са били построени.
Панелните квартали в България винаги са били от последните грижи на властите. А защо все още не са се превърнали в гета? Сериозна пречка пред окончателната им гетоизация е лошото и хаотично развитие на новите квартали, строени след 1990 г. плюс презастрояването до дупка на старите, строени преди 1945 г. Тоест конкуренцията никаква я няма.
А сега накъде?
„Около 300 блока има в „Тракия““ пояснява кметът на района Костадин Димитров, „от тях има 4 санирани, предстои да бъде саниран още един. Успяхме да убедим още 11 блока да се санират“.
Има и друг подход освен реставрирането и санирането. Това е приемането на многобройните спонтанни намеси от страна на живущите, тоест приемането на „побългаряването“ като „феномен на гражданското участие“ и практическото му узаконяване.
Хората, които населяват тези блокове вече между 30 и 50 години, спонтанно са се опитвали да хуманизират кварталите. На повечето места това става грозно и кичозно, но тук-там се получават интересни неща.
Архитектурният фестивал One Architecture Week, който от няколко години се провежда в Пловдив, тази година е решил да осинови пловдивските панелки в комплекс Тракия.
Строителството на „Тракия“ е започнало през 1973 г. и ако използваме горната периодизация на Ян Касл, затова и му липсва типичната панелна отчайваща и монотонна правоъгълност и паралелепипедност. Блоковете имат различна височина, включително и на отделните входове, с чупки, които дават по–голяма интимност на обитателите, с човешка височина, а по–високите блокове, строеж тип ЕПК, са умерен брой.
„Има една огромна промяна за последните 25 години“,
казва Любо Георгиев, директор на фестивала,
„Те са се превърнали от анонимни предградия в една активна и дори, в случая с Тракия, дори атрактивна градска среда.“ „Откриваме, че жителите са взели нещата в свои ръце и са превърнали квартала си в гигантска лаборатория,“
продължава той,
„има видима визуална, функционална и икономическа промяна в тези квартали, тоест гражданите действат…Нашето желание е, тези промени в бъдеще да се случат по един по-устойчив начин. “
За нуждите на фестивала е изготвено проучване, което из основи е разгледало ситуацията с транспорта, озеленяването, социалните връзки и въобще живота в квартала. Какво мислят хората за квартала си?
„Около 75–80% от хората са доволни от квартала си,“ обясняват от екипа, извършвал проучването, „това което харесват най–много на квартала е простора. Това че имат достатъчно гледки и зеленина и реално не говорят за някакви съществени промени.“ По време на фестивала ще има и интерактивна карта, където цялата събрана информация ще бъде визуализирана. Оказва се, че хората правят беседки там, където има светлина, благоустрояват пред входовете, а не зад блока. Където няма входове, пространствата запустяват.
„Този феномен на гражданско участие в България, е нещо, което може би ще ви се стори доста странно, е доста уникално. Хората в Холандия си умират то да се случи и при тях. Те инвестират пари, за да накарат хората да направят нещо. “,
продължава Георгиев.
И въпреки че „Тракия“ изглежда завършена и хората оценяват наличието на достатъчно междублоково пространство и зеленина, има някои проблематични моменти, тъй като кварталът не виси в безвъздушното пространство, а трябва да се развива в реалната българска икономическа и институционална среда. Местата за паркиране продължават да са предмет на спорове. Планът на квартала е от 70–те години и не е изпълнен изцяло, а на петната, определени за жилищно строителство ще бъдат построени нови жилищни сгради. Вече изникват пет нови комплекса, строени от частни предприемачи в рамките му, но там зеленината и отстоянията няма да са същите като в старата част, тоест ще са значително по-малко. Това означава, че пространствата, които толкова радват досегашните жители, ще намалеят, а ситуацията с паркоместата ще се влоши.
В Западна Европа също са наследили подобни масови комплекси и въпреки че са били винаги добре поддържани, хората там се дразнят от еднотипността и искат да вкарат разнообразие и човешки елемент, така както потънал кораб бива колонизиран от най–разнообразни морски организми.
„Ще говорим с хората“ казва един от младите архитекти, разказвайки за плановете за фестивала. „Всеки ден ще заставаме някъде. Ето едно от местата, където ще бъдем разположени“ – показва пресъхнало квартално езерце, от чието дъно вече са пораснали големи дървета с дебела сянка. „Децата са най–активни. Искат детски площадки, атракции“. Възрастните като че ли още не искат да повярват, че някой ще им даде думата, за да решат какво да има в квартала.
Изглежда е дошло време „побългаряването“ на панелките да бъде узаконено, или поне позитивната част от него.
Панелките ще поостанат с нас, те дори не са тази част от жилищния фонд, която е в най–лошо състояние. Ще се санира, ще се взима положителното от гражданската активност.
От Трабантите поне не остана никаква следа.
__________
*За целите на този материал, жилищните сгради изпълнени с едропанелен кофраж и с едроплощен кофраж (ЕПК), ще бъдат наричани „панелки“, а кварталите, в които съжетелстват, „панелни квартали“.
