Забавих се с ревюто за „Воевода“, защото исках съзнанието ми да бъде спокойно и отворено, исках да отделя на филма цялото си внимание. Отидох да го гледам в най-голямата зала, с най-добрия звук, защото вярвам, че българското кино трябва да бъде подкрепено, трябва да му се подаде ръка, за да излезе от блатото, в което се намира. И дори тинята да те опръска, твой патриотичен дълг е да сториш всичко по силите си, за да го видиш отново в пристойно състояние. Говоря глупости, разбира се, просто нямах време и желание да отида по-рано.
Филмът е копродукция между България и Хърватия, като на режисьорския стол и в главната роля се подвизава Зорница София („Мила от Марс“, „Прогноза“). Историята е вдъхновена от разказа „Румена войвода” на Николай Хайтов и според официалния синопсис разказва „бурната истинска история” на Румена – майка, която е принудена да изостави дете и дом, за да предвожда чета, раздаваща свое правосъдие в завладяната от Османската империя България.
След фантастичния успех на „Дякон Левски” на Максим Генчев не е чудно, че всички очи се обръщат към тежкото ни минало, изпълнено с тегоби и страдания, за да разкажат онези истории, които досега не са получили достатъчно внимание. Макар амбицията и широкият мащаб да не са най-разпознаваемите черти на българското кино, някои хора са решени да ни убедят, че и ние можем да разкажем увлекателна история в отминала историческа епоха, която да бъде автентична и същевременно съвременна. Ами, не можем.
Едва ли ще кажа нещо позитивно за „Воевода“, така че ако сте някой надъхан патриот, който е плакал с горещи сълзи на филма, може да се насочите направо към коментарите, заради които и без това сте дошли. И за да е ясно – нямам проблем с патриотизма в киното, стига киното да е добре направено. Уточнявам и че не бях предубеден (поне не повече от всеки друг път, когато гледам български филм), даже очаквах да видя нещо наистина различно, защото историята го позволява.
Каква история, братче, във „Воевода“ няма история, има само сглобени клипчета, по които да гадаете кой къде е и какво прави. Първата част е жалко извинение за изграждане на образ и създаване на културен контекст. В нея режисьорът би трябвало да ни потопи в живота от онова време, да опознаем героинята и корените на мотивацията, която ще я движи през останалото време. Вместо това трябва да прекараме време с едно намусено дете, което се боричка с момчета и стреля като Вилхелм Тел (това не мога да проумея защо го имаше).
Лошите турци (защото за какво са ти нюансирани герои), разбира се, изнасилват жени и съскат през зъби. Те са глупави и несъобразителни и една жена, можете ли да си представите, ги разиграва както си иска. Топла патриотична усмивка се разстила на лицето ви. Румена убива насилника си и хваща гората като единстена алтернатива. Това е. Всичко е черно-бяло, категорично и непосилно сериозно. Тя е жена в един мъжки свят и сега ще им покаже на всички, че може. Стискане на зъби и смръщени вежди. Нищо чудно, че Зорница София е избрала да изиграе главната роля. Отношението й пред камера силно отразява режисурата й.
Но да се върнем на историята. Създателите на филма може до утре да се бият в гърдите колко е български, как е базиран по Хайтов и т.н, но „Воевода“ преди всичко е филм и трябва да играе по определени правила, които нямат нищо общо с тематиката или историческия период. За по-простичко ще раздробя филма на три части. Първата, която споменах по-горе, е елементарният опит за разкриване детството на Румена. Тук паралели могат да се направят със стотици филми, но нека подхвърлим „Време разделно“ и „Смело сърце“, които колкото и да са различни, правят успешно това, което „Воевода“ не успява. Първият създава автентичен свят с широки мащаби, в което вилнее силен антагонист (почти по Серджо Леоне), докато вторият показва пътя на героя – загубата и обречения бунт срещу властта.
Филмът на Зорница София играе по същите правила, само дето е с жена, което няма никакво значение. Дали е жена, дали е мъж, дали е ескимос, за мен е важно да видя пълнокръвни герои, на които да съчувствам. Героите във „Воевода“ са безлични като кибритени клечки.
Втората част на филма, общо взето, е бягане по горите, криене и нападане от засада. Супер! Винаги съм харесвал подобни на „Робин Худ“ истории. Дори когато са непохватни, да не кажа съвсем калпави, откривам нещо, което да поддържа интереса ми до края. Вече знаете какво ще кажа. Във „Воевода“ виждаме хайдутите да седят в пещера, да седят на полянка, да седят под някое дърво. Това явно е хайдушкият живот – едно вечно клечане в балкана. Единствената сцена, в която присъства някаква автентичност в бита, беше, когато един от героите си изяде чепика.
Започнах да пиша за героите, но абзацът излезе много кратък (странно защо ли). Дори джуджетата в „Хобит“ имаха повече характер от петимата четници, които Румена предвожда. А онова са 13 джуджета, еб*си! Заклевам се, дори едно име не мога да ви кажа. Единия го играе Валери Йорданов и героят му имаше потенциал да се развие, стига Валери да не беше толкова скапан актьор, да имаше по-добър диалог и сцените с него да бяха заснети по-добре. Всъщност само това са проблемите на „Воевода“.
Има един брадат. Него го играе.Димитър Селенски, заклевам се, този Селенски е добър актьор и един от малкото, които си казваха репликите естествено. Имаше млад поп (може би вдъхновен от „Vikings”) за малко по средата, който гледаше толкова облещено, сякаш е актьор, който знае, че това е ролята на живота му и иска да даде всичко от себе си. Сцените в тая планинска обител ми напомниха на книгата „Възвишение“, от която също се е черпило вдъхновение. Особено за третата част на филма, която е смъртта на идеала. Опитът да се преплете архаичен и съвременен език обаче е нескопосан и става причина за няколко комични сцени.
Свършиха ми героите, за които мога да ви кажа нещо. Самата Румена я коментирахме вече – стреля като Вилхелм Тел, гледа лошо и й е тъжно за децата, които е зарязала в селото (чиито образи изскачат всеки път, когато тя си мисли за тях, защото, нали, вие няма да се сетите, защото може би сте забравили, че има деца от всички други глупости, които се случват).
Помествам горното видео, защото в него си личат някои от проблемите, за които пиша. Особено патетичният тон и отношението на Зорница, която се е взела за българския Иняриту.
Без герои няма емоция, без емоция няма филм. Тук няма и особено интересна история. Имало жена в България към средата на XIX век, която оставила всичко и отишла в планината да предвожда чета. Безпрецедентно, интересно – разбира се. Добра история – не съм сигурен. Защото как се влиза в съзнанието на Румена, каква жена е била, на какво се е надявала, на какво се е смяла. Не е лесно да се развие образ на толкова отдалечен във времето герой и винаги е наложително да се търси различен ъгъл. История като тази, за съжаление, която е толкова черно-бяла, не предлага особени нюанси.
Трябва да приключвам, защото не искам съвсем да отразявам чувството, което ме измъчваше в залата, докато гледах филма. Чувство на задух и вечен живот в Чистилището. Ще уточня само, че във филма има 2-3 страхотни комедийни момента, свързани с монтажа. Лято е, четата върви в гората. Следва кадър на катеричка, която тича по заснежените клони. И хоп! Отново е пролет. Ами да, така е минавало времето едно време, когато не са имали фейсбуци.
Колкото до техническото изпълнение, операторът ми дължи едни таблетки Антиметил, защото тая клатеща камера не знам какво трябваше да прикрие и не знам какво внушение трябваше да ни създаде, но когато зрителят чувства нуждата да си затвори очите и да стиска стола с все сила и със смътната надежда, че пристъпът ще премине, не мисля, че дори Пол Грийнграс би останал доволен.
Музиката също е повече от отлична. Има една акустична китара, която си проправя път през десетина минути, напомняйки ни, че може би всичко това е една голяма шега, може би е реклама и филмът още не е започнал. Хайдутите досущ като джуджетата в „Хобит“ също така пеят песни. Както е казал Бай Ганьо – каквото и да правиш, винаги е добро време за една песен! Ако имахме Златни глобуси, „Воевода“ щеше да е в категорията най-добър мюзикъл/комедия.
Спирам, не е коректно да ви губя времето с нещо, което се изпарява още на следващия ден. Ако трябва да синтезирам филма до някакъв образ, ще трябва да се върна към една от екшън сцените в него. Докато се гърмят с турците, един от четниците драпа нагоре по склона с рехав храст, закачен над задника му. Досущ като „Воевода“ той се опитва да излъже врага, че е автентичен и част от заобикалящия го свят.
Оценка: Среден 3
П.П: Разбира се, много вероятно е жестоко да съм се заблудил и филмът да е съвременна класика. В случай че сте скептични към мнението ми, може да чуете другата гледна точка „мигове след премиерата“:
*Препубликуваме ревюто от operationkino.net
**Автор: Мартин Касабов
