София е малко място. Днес научих от моя позната, че дъщерята на концесионера на едно от най-модните места на Черноморието щяла да празнува рожден ден. „Винтидж“ рожден ден с фотобудки (будка от ония, в които си правиш вътре моментни снимки) и прочее хубости. Винтидж е хубава, илюстративна дума – веднага става ясно, че става дума за история, но за история с комерсиална, естетическа и снобска стойност – като виното (откъдето идва и думата, която значи годината на реколтата), и която започна да се употребява за ретро автомобилите, за антикварните мебели и т.н.
От друга страна, живеем в общество, абсолютно безжалостно към материалното си наследство. Безжалостно не защото е такова по принцип, а защото, първо, не знае какво държи в ръцете си, следователно не знае стойността му, и, второ – тъй като не знае стойността му, лесно го заменя с негова имитация, защото му изглежда едно и също, а имитацията изглежда по-нова и по-здрава. Както индианците, посрещнали Колумб, които разменяли истинско злато за стъклени мъниста. Понеже не познавали технологията на стъклото и си нямали идея за стойността му.
Такива неща са се случвали и на други места по света. През 60-те години в Москва било много модно да замениш историческите си мебели с модерни, изработени от талашит и пластмаса. По-късно, когато талашитът се изронил, а пластмасата потъмняла и се напукала, московчани се сетили за старите си мебели, но в антикварните магазини те вече били на десеторни цени.
Тези дни тръгна един слух из интернет медиите, че 85 милиона евро щели да бъдат похарчени в България за опазването на културно-историческото наследство, а част от парите щели да отидат за безмислената бетонна грамада, бившата комунистическа атеистична катедрала на връх Бузлуджа.
Именно отношението към останките от комунистическия режим дават нещо като ключ към безчувствителността ни към материалното минало и неговото изчезване в огън и разруха. След като не знаем кое е добро и кое е зло в миналото ни, трудно е да преценим какво да запазим, а какво да изоставим от него. Защото с тези 85 милиона ще можем да спасим десетки къщи от началото на ХХ век или няколко безсмислени бетонни мастодонта като този на Бузлуджа. И имаме тази дилема просто защото не можем да направим разлика между един паметник на културата и един паметник на лъжата. Или защото не искаме да направим. Или защото не се интересуваме. Или защото хората, изградили кариерата си върху червената лъжа, имат твърде силни позиции в обществото. В крайна сметка опираме до едно и също нещо – до демоните в миналото ни.
Друга новина от типа „летни новини за таверни“ обиколи тези дни медийното пространство – „замъкът“ в Равадиново изпреварил уиндзорския замък в Лондон в класацията на световнонеизвестнeн туристически сайт за „най-добър замък“. „Равадиново“ е замък от онези, които никога не са съществували в българската история – с лебеди, вити стълби, рицарски брони, островърхи кули, с парапети от ковано желязо и много итонг романтика.
За успокоение, че не сме единствени и не сме най-зле, винаги можем да даваме пример със съседно Скопие, където стотици статуи на средновековни, възрожденски и съвременни исторически и не съвсем фигури делят пространство около един квадратен километър в центъра на града. Във Вардара плават два бетонни испански галеона, модерните сгради в центъра са се сдобили с барокови фасади, а над всичко това се извисява скопското Кале – съградената наново средновековна крепост.
Какво ли означава това? Защо ли и ние, и други боледуваме от болестта, в която така болезнено искаме да променим непроменимото – миналото си? Може би защото се чувстваме в капан в настоящето си, а именно него уж бихме могли най-лесно да променяме.
Има изписана достатъчно психоаналитична и хуманитарна литература, която отново подсказва връзка на фантазиите ни с тежките моменти от миналото – ние като общество имаме скрити травми, които потискаме и не можем да „преработим“, и затова се налага да си измисляме минало и да унищожаваме истинската история. Кои ли са тези травми? Знаем ги, но никога не говорим за тях, защото не е прието или защото е прието за тях да се говори само по един начин. Това са „турското робство“/„османското владичество“, комунистическото управление и „възродителният процес“ (твърде красиво име за това твърде грозно нещо), предаването на еврейското население от „освободените“ територии през Втората световна война в лагерите на смъртта (за съжаление има и отчетливо българско участие в това тъжно събитие – и институционално, и лично), тъмните моменти от Балканските, Първата и Втората световна война, от превратите и т.н.
Може ли без това? Без разравяне на раните от миналото, без болезненото прочитане и осмисляне на страниците на миналото, преди да ги оставим някъде в архивите? През 1990 година изглеждаше, че има два варианта – пълната забрава (испанският южноевропейски вариант) и пълното разкриване (немският и централноевропейски вариант). Ние избрахме нещо като нищо по средата – нещо да покажем, нещо да скрием. Така хем дадохме държавата в ръцете на мафията, която е директно свързана със службите от онези времена, хем оставихме демоните на миналото живи, хем оставихме колективното съзнание ранено и уязвимо за всякакви клети патрЕотични проекти.
Испанският модел вече се пропука – видя се, че простото затваряне на страницата не върши работа и че истината няма заместител като лек на травми от миналото.
Сега е наш ред да свършим малко работа, колкото и да сме закъснели. И тогава, може би тогава хубавите старини ще спрат да горят, да се саморазрушават и да се заменят с имитации на себе си и миналото като цяло да се заменя с кичозна имитация на себе си. Защото, когато истинската история е ранена, ранена е и материалната ѝ страна. И ако се справим с тази нелека задача и я излекуваме, историята ще спре да бъде само вторичен вносен „винтидж“ и ще стане истинска.
