Може да срещнете Вихрен Георгиев с фотоапарат в ръка по улиците на София. Проектът му People of Sofia е опит да погледнем към града и хората по различен начин. Срещнахме се с него, за да поговорим за уличната фотография, лицата на София и времето, в което живеем.
Кога и защо започна да снимаш?
Още като дете. У нас имаше един стар „Зенит“ и с него започнах. Записах се на кръжок. Бях си направил малка лаборатория в мазето и си вадех снимките сам. Снимах приятелите, себе си, не съм имал някакви концептуални идеи, снимахме се хлапетата в махалата. Имах много снимки от онова време, кашони със снимки, но всичко изчезна, не знам как, сега са останали само двайсетина. Това беше в ученическите ми години, а после този интерес за малко изчезна. Трябваше да работя, да изкарвам прехраната си и известно време не съм се сещал за фотографията.
Защо People of Sofia? Мислиш ли, че лицата на един град са специфични само за него, или всъщност хората сме еднакви, независимо къде живеем?
Истината е, че правех един албум People и той се превърна в People of Sofia. Самата ми идея не беше да снимам и да правя интервюта, както бяха Human of NY или всички Humans от еди-къде си, всички подобни страници в света. Нямах такава идея, имах снимки на хора отвсякъде. Аз просто снимах хора. За мен хората са си хора навсякъде по света. Неслучайно книгите по психология не се пишат отделно за българи, югославяни, американци или руснаци, макар че за руснаци май може и специално да се пише. Разбира се, че има и някаква софийска специфика.
Ти предпочиташ лицата пред средата. Защо?
Защото лицата ми харесват повече. Средата в София, колкото и да се опитва човек да я разкрасява, не е красива. Много трудно може да извлечеш един красив кадър. В София са малко местата, където има такава запазена, изчистена красота, като например във Виена, Париж или Лондон. Където и да отидеш в европейска столица, централните части са запазили красотата си. Тук е погрозняло – или има климатици по фасадите, или висят кабели, или реклами, пълно е с боклуци, има всевъзможни натрупани неща, които пречат да видиш красивата част на града. Но има го и това, че на мен всъщност винаги са ми били интересни лицата на хората. Дори гледам да ги снимам изолирано от средата.
Най-харесваните снимки от хората в сайта и от теб ли са най-харесвани?
Не. Никога не съвпадат, даже тези, които аз харесвам най-много, са най-нехаресвани в сайта. Не знам защо се получава така. Може би хората не се вглеждат детайла, а на мен любимите ми снимки са свързани с някакъв детайл, с нещо, което не е толкова лесно за възприемане на пръв поглед. Човек, когато е в ежедневието си, мисли си за нещо и е вглъбен, ако забележи, че друг го наблюдава и го снима, се стяга инстинктивно, променя се. Трудно е да уловиш естествено състояние.
Ти реализира проекта People of Sofia и като книга. Как се прие?
Според издателството книгата се прие много добре. Аз не съм доволен. Може би очаквах повече, подходих наивно, защото нямах представа какво е състоянието на книжния пазар в България. Той се оказа доста скромен. В крайна сметка важното за мен е, че успях да реализирам този проект и че тиражът е почти изчерпан.
Анри Бресон казва, че „Трябва да мислиш преди и след снимката и никога, докато снимаш”. Съгласен ли си с това съждение?
Той е пионер на стрийт фотографията. То не е мислене като да седнеш и да го мислиш. Самото мислене при снимането е една кратка секунда, в която е съсредоточен целият ти опит, цялата ти представа за нещата, общата ти култура, всичко, което си ти. На базата на всичко това ти съобразяваш дали въобще да снимаш нещо и как да го снимаш, защо го снимаш и как да го представиш. Преди много се ядосвах, като изпусна ситуация. Сега не толкова. Разбрах, че в крайна сметка ситуациите са много и това, че съм изтървал някоя, не е фатално, не мога да се върна. Да стоя и да се тръшкам няма смисъл.
Това означава ли, че добрата снимка е въпрос на късмет?
Да, до голяма степен е един търсен късмет. Отиваш някъде, гледаш, търсиш и според погледа ти и представите ти може да видиш добрия кадър. Стрийт фотографията е въпрос в голяма степен на късмет. Ходиш по улиците и не знаеш какво ще стане, какво ще видиш. Снимането на хора е взаимен процес между този, който снима, и този, който е сниман. Има много красиви лица, в които няма нищо, само куха красота, гледаш и след 5 минути си разгадал всичко, ясно ти е. Има много красиви хора, които не са интересни, и обратното.
Смяташ ли, че в XXI век, когато толкова много хора носят камера в джоба си, фотографията продължава да е изкуство?
Защо да не е? Преди време малко хора са писали, а сега всеки е писател във фейсбук. Това означава ли, че литературата ще умре? Няма да умре. И фотографията като изкуство няма да умре. Макар средствата за снимане да стават все по-достъпни, добрата фотография е скъпо занимание. Хората виждат една снимка и си казват „колко яка снимка“, но нямат представа колко струва. Да се занимаваш с това струва пари, а заплащането спрямо инвестицията ти е много ниско. За мен това е страст, нямам и никога не съм имал идея да ставам професионален фотограф, който се издържа само от това.
Има ли български политик, който би снимал?
Анастасия Мозер бих снимал. Тя беше активна в политиката по едно време, сега вероятно не я помнят много хора. Когато говореше, излъчваше някакъв мир, личеше си, беше характерна жена от друго поколение, друг манталитет и излъчване. Мисля си сега кой ми харесва, но няма такъв.
Споменахме протестите от 2013 г. Тогава видях твои снимки за първи път и сякаш тогава се огледах и разбрах колко различни хора живеят в София. Ти как видя нещата тогава, наистина ли по улиците бяха умните и красивите, или това е само удобно клише?
Имам самочувстието да кажа, че имам може би най-богатата галерия от образи оттогава. Хората, които се занимават със стрийт фотография или с фотография въобще, сякаш обичат да търсят преекспонирането в кадрите, ако може да има драма и сълзи, и нищо да не е обикновено. Представят се възрастни хора, които стоят по спирките, или работници, или някой гледа от трамваите тъжно. Това е клише за мен. Има едно емоционално преекспониране, като в сериал, в който пускат драматична музика, за да подсилят ефекта на сцената. Виждал съм много снимки, в които сякаш са пуснали драматичната музика, за да подсилят ефекта. Аз също съм драматичен, вътрешно обичам големите контрасти, но в People of Sofia снимките са спокойни, ежедневни и естествени и в това им е силата. Няма нужда от извънредна ситуация. Снимките от сайта тогава повлияха на фотографите и на хората по време на протестите, нескромно ще го кажа. И това е хубаво, защото се видя, че тези много хора са индивидуалности и всеки един от тях е личност, а не са просто сбор от няколко хиляди човека. И по същата логика, ако отидем на митинг на БСП, също може да намерим възрастни хора, които са много интересни. Аз лично обичам да снимам възрастни хора, но имам вътрешен проблем, светва ми е една лампа какъв е бил този човек в живота си. Как е живял онези 45 години? И разчиташ на интуицията си да доловиш нещо. Та може да намериш там едни интересни лица и да ги предстаиш по един миловиден и състрадателен начин.
Тоест да изманипулираш?
Ами фотографията е вид измама. Тоест аз изкривявам действителността през моята представа, създавам илюзия за една петстотна от секундата. Може да представиш един и същи човек по много различен начин и да внушиш абсолютно противоположни послания. Например едно движение може така да го уловиш, че да няма абсолютно нищо общо с това, което той наистина прави. Понякога много се забавлявам с коментарите в сайта, защото аз знам каква е ситуацията и ми е интересно дали някой ще познае как е в действителност.
Има ли друг град, който би обикалял, за да снимаш?
Сега заминавам за Рим, бих искал да снимам в Ню Йорк. Бях в Лондон и беше наистина вълнуващо, там може да изкараш сигурно 100 кадъра на ден, много е динамично, постоянно срещаш интересни хора, но това изморява, чустваш се изцеден. Колкото и да е кратко – виждаш някой снимаш, минава друг, връщаш се на първия – кратки мигове, но изморяват. После сядаш на компютъра и тогава виждаш това, за което Анри Бресон говори, че и след снимката трябва да мислиш. Като качиш снимките и започнеш да разглеждаш, тогава започваш да размишляваш, да виждаш снимките в пълнотата им и можеш да започнеш да мислиш върху тях.
Днес е 11.09. Какво промени тази дата според теб?
Знакова дата за западния свят, която промени начина на живот точно на западния свят. Една част от света стана много богата, а другата абсолютно безперспективна. Когато имаш това стечение на обстоятелствата в един отрязък от време, логически няма как да не се стигне до конфликт. Очевидно имаме културен сблъсък, който няма как да регулираме с някакви административни правила. След 11.09 се видя, че има едни други хора, които ние не забелязвахме и които са натрупали огромен гняв.
Един от традиционните въпроси, които задаваме, е какво е за теб патриотизмът?
То е нещо много просто – да искаш да живееш нормално там, където живееш. Всеки, който спомага в България да се живее по-добре, е патриот и трябва да го подкрепим. Аз не оценявам един политик, например, по това какво говори, определя ли се за патриот или дали познава историята, а по това дали това, което върши е добре за мен, за майка ми, за баща ми и за хората изобщо. Трябва да си зададем въпроса добре ли е за нас това, което прави еди-кой си политик или дадено решение, което парламентът взима. Добре ли е за нас? Когато някой прави нещо, което е добро и в интерес на всички ни, значи той е патриот. Няма какво толкова да го мислим и да дефинираме – всеки, който прави живота в България по-добър, е патриот. Защото много хора „се убиват“ да говорят за нашите герои, за Ботев, за Левски, развяват ги при всеки повод, но само говорят. Да вземат пример от тях, като са им в устата постоянно, просто да вземат пример от тях. Идеята на всеки политик и на всеки, който се смята за патриот, трябва да бъде само как хората да живеят по-добре. Това ми е дефиницията за патриотизъм и в нея няма никаква гръмкост или помпозност.
А какво е за теб България?
Ще започна с един пример. В България повече от 80% от хората имат собствено жилище или се стремят да имат такова, което да оставят на децата си. Аз никога не съм живял с тази идея. Териториите и границите за мен не са от такова голямо значение. Но аз съм българин и засега живея тук, и много ми се иска това наше място да е по-добро. България сега е едно място, където не живеем добре. Може би сме си виновни ние, макар че това е, защото българинът е променен. 45 години е бил променян постоянно, всекидневно и ежеминутно е бил променян. Ти в началото ме попита дали хората в София са различни и в известна степен са различни от хората западния свят. Докато те са живели в относително хуманен строй и са развивали тяхната човечност, тук ние 45 години сме променяни от един нехуманен строй. Като видиш как някой безнаказано убива съседа ти с лопата сутринта в 6 часа и ще се научиш да си траеш за 5 живота напред, защото знаеш, че утре могат да дойдат за теб с лопатата. И сега някои казват, че българите са прости. Ама ние 45 години сме водени към тази простотия, да станем страхливи, подли, хитри. И винаги съм се възмущавал от така наречената „интелигенция“, дето гръмко обявява колко прости били хората. Ами ти като си умен, на колко човека помогна днес, за да станат и те умни като теб? Много е лесно да кажеш „хората в България са прости“. А без да се промени нагласата и мисленето, насаждани 45 години, няма как да стане. Сякаш някой се опитва да ни държи и не ни позволява да се завърнем към себе си.
