Българското правителство отказа да изгони руски дипломати от страната и по този начин да покаже пълна солидарност с партньорите си от Европейския съюз и НАТО, които реагираха еднозначно по случая „Скрипал“.
Това действие ще има последици далеч надхвърлящи oстаналите обичайни напоследък искри в политиката на противопоставяне между Русия и Запада. Несъгласието със становището на Великобритания от страна на правителството на Бойко Борисов – получило подкрепа от коалиционните партньори, президентството и опозицията – показва, че е сложен въпросителен знак върху външнополитическата посока, която България има от 21 години насам.
През изминалата седмица в медийното пространство политици и анализатори се надпреварваха да повтарят колко важно е позицията на България по случая да е „балансирана“ и че страната ни имала уникалния шанс да бъде „мост“ между Русия и ЕС. Вицепрезидентът Йотова дори похвали запазването от страна на България на „особен вид неутралитет“ и добави, че „единството в Европа не бива да бъде свещена крава“. Бащинска похвала и потупване по рамото получи Борисов и директно от руското посолство.
Позицията на правителството удивително напомня маневрите на управлението на БСП с премиер Жан Виденов от 1994-1996 г., когато въпреки т.нар. засилен диалог с НАТО и ЕС за България от основно значение бяха връзките с Русия и приоритетно значение във външната ни политика се даваше на отношенията между София –Москва, а чак след това на диалога ни с евроатлантическата общност. БСП се оттегли от властта в началото на 1997 г. сред масови протести, хиперинфлация и почти фалирала икономика.
В мандата си от 1997 г. до 2001 г. правителството на ОДС постави основите на българската въшна политика, ориентирана на Запад. Засилените преговори за членство в НАТО и ЕС дадоха резултат съответно през 2004 г. и 2007 г., когато България стана пълноправен член на най-силния военен съюз в историята и на семейството на европейските демокрации, основаващи се на върховенство на закона. Без значение доколко успяваше или не, но всяко следващо управление у нас идваше на власт с ясното намерение да следва зададената от ОДС външнополитическа рамка и да работи за активно позициониране на България като активен член на евроатлантическата общност. До днес.
Решението на правителството на Борисов и придружаващите го словесни напътствия от проруските кръгове в българската политика показват намерението на властта да вземе рязък завой в противовес с водената досега политика. Нека не се лъжем – такава трансформация би била катастрофална за страната ни и ще доведе до огромно покачване на риска от външно и вътрешнополитическа нестабилност.
Противоречието на общата европейска политика и превръщането на България в „балансьор“ и „неутрален играч“ би върнало страната на изходната позиция от средата на 90-те години.
Въпреки цялата реторика, идваща от проруските кръгове в българската политика , така и не чуме какви биха били евентуалните ползи от тази така желана балансирана позиция. Зад названието „балансирана политика“ всъщност прозира целта на Москва да отслаби максимално ЕС и НАТО, започвайки, разбира се, от най-слабата точка в тези съюзи, каквато е България.
Това стана ясно за пореден път в разгара на дипломатическия скандал от миналата седмица, когато Путин в разговор със сръбския президент изрази съмнение, че България би свалила самолети, които Русия би изпратила в помощ на Сърбия при евентуална ескалация на кофликта в Косово. Тук е важно да отбележим два момента : първо, отказът на настоящия министър на отбраната и бивш агент на ДС Красимир Каракачанов да бъде модернизирана българската авиация, паралелно със сключването на нов договор за поддръжка на българските изтребители МиГ именно от страна на Русия.
Вторият интересен факт е, че през лятото на 1999 г. именно България отказа да даде въздушен коридор за руски самолети в разгара на Косовската криза и по този начин попречи на руснаците да създадат своя собствена „окупационна“ зона в Косово. Явно в Кремъл не са забравили тази дързост от страна на тогавашното българско правителство и сега използват всеки удобен момент да поставят под въпрос способността на България да защитава въздушното си пространство. Това се прави както чрез провокативни изказвания, така и чрез действия на трети лица като настоящия министър на отбраната.
По случая „Скрипал“ гледна точка, отговаряща на българския национален интерес, би била сближаване с позиции на страни като Румъния, Чехия, Полша, Естония и дори съседна Македония –вместо това България се преориентира към външнополитическата гледна точка на държави от ранга на Сърбия, Беларус, Азербайджан , Грузия и Армения.
За сравнение, бившите съветски републики Естония и Литва са далеч по-уязвими заради малките си територии и общите си граници с Русия. Никога обаче няма да чуете лидерите на прибалтийските държави да говорят за балансирана политика или ролята си на „мост“ към Русия, защото отлично разбират, че НАТО и солидарността със съюзниците от ЕС са единствените гаранти за сигурността им в предразположен към геополитически разломи регион.
От друга страна, точките в сегашната българска аргументация по случая „Скрипал“ плашещо напомнят на втората група държави – в общо изявление от февруари тази година сръбският външен министър Ивица Дачич и руският му колега Лавров констатират, че Сърбия успешно прилага „независима, прагматична и балансирана външна политика“. В доклад за работата си през 2017 г. на министерството на външните работи на Беларус пък четем, че „усилията на беларуската дипломация бяха насочени към осъществяване на балансирана външна политика“.
Това ли са държавите, на които искаме България да прилича?
Във всяка една от тези страни, водещи хвалената от родните политици балансирана политика, наблюдаваме високи нива на корупция, икономика, превзета от олигархични интереси, почти отсъстващи свобода на словото и върховенство на правото.
Преди да стане жертва на руска военна агресия през 2014 г., Украйна също опита късмета си в играта на „балансьор“ между Русия и ЕС под ръководството на президента Янукович. В реч след победата на изборите през 2010 г., той заявява, че: „Управлението ми ще се ангажира с интегрирането на европейските ценности в Украйна. Украйна трябва да се възползва от геополитическите си предимства и да се превърне в мост между Русия и Запада.“ Само няколко години по-късно въпросната политика доведе до безпрецедентна криза, масови протести, бягство на балансьора Янукович в Русия, анексиране на части от Украйна и продължаваща до днес война в източната част на страната.
Превключването на българската външна политика на степен „неутралитет“ би имало пагубни последици както за международното положение и престижа на България, така и за вътрешно- и външополитическата стабилност в дългосрочен план. Междувременно България от години е жертва и на изключително агресивна информационна война, целяща на първо място да подкопае общественото доверие в ЕС и НАТО. Доклад на Института „Отворено общество“ – София, показа, че страната ни е сред най-податливите на фалшиви новини в цяла Европа.
Печелившите играчи от случващото се разместване в българсата външна политика са само двама – на първо място целта на руската хибридна война срещу ЕС и НАТО е изпълнена и България вече се самоопределя като „неутрална“ – въпреки настоящото председателство на Съвета на ЕС и ключовата позицията на страната по отношение на включването на Западните Балкани в ЕС и НАТО.
На второ място – изпълнявайки този ход на Кремъл и поддавайки се на очевиден натиск от проруските кръгове у нас, премиерът Борисов и партията му ще успеят да си спечелят още малко политически живот, но цената e повече от висока – измяна на българския национален интерес и жертване на посока, която България е следвала от над 20 години и която носи на страната икономическа и политическа стабилност, както и гаранции в сферата на сигурността.
Източници:
Elena Gnedina (2015) ‘Multi-Vector’ Foreign Policies in Europe: Balancing, Bandwagoning or Bargaining?, Europe-Asia Studies, 67:7, 1007-1029
