Защо точно Варшава? Това се питат феновете на Дейвид Боуи, чийто албум Low съдържа едноименното парче. Боуи е бил отвъд Желязната завеса, посещавал е Москва много повече и за по-дълъг период от време, като е живял за известно време и в Берлин.
Стигаме до същия въпрос. Та Боуи никога не е бил във Варшава… или? През 1973 г. (или 76-а, историците все още спорят), докато пътува из СССР и Източна Европа с влак, тъй като се страхува от летенето, Боуи прекарва няколко часа в полската столица. Именно гледките, на които става свидетел там и из цяла Източна Европа, стават причина Warszawa да бъде неделима част от Low при излизането му през 1977 г.
„…те виждат градове, белязани от крушуми и пейзажи със зеещи незаздравели белези от бомби; докато вървят по следите на влак във Варшава, стават свидетели на етюда на един работник, който разтоварва въглища – парче по парче в сивата, смразяваща суграшица; мрачна, контрастна картина, която по-късно ще стане част от красивия и изпълнен с тъга инструментал на Warszawa на Боуи от тавата Low“, разказва биографията на Иги Поп Open up and bleed.
Самата тава е част от „Берлинската триология“ или албумите, създадени между 1977 и 1979 – Low, “Heroes” и Lodger. Комедията и трагедията се преплитат в трите албума, за които самият Боуи казва, че „са най-доброто нещо, което някога съм правил. Дори да не напиша нито една песен след това, няма да има значение, защото достигнах върха в себе си.“
Боуи се мести в Берлин в разгара на борбата си със зависимостта от дрогата (самият той нарича Лос Анджелис „кокаиновият център на света“), като избира именно германската столица поради силния си интерес към Източна Европа и нейното място в света. За Low и работата си с Брайън Ино английският музикант, създал стила амбиент, Боуи казва, че „бе реакция на преживяванията ми в Източния блок, как Западен Берлин оцелява в сърцето му… това не е нещо, което мога да изразя с думи. По-скоро с мотиви“. Голяма част от работата му с Ино се храни от немската електронна музика по това време.
Във Варшава той спира два пъти, и двата пъти по време на престой на път от Москва, през 1973 и 1976 година. В началото на 70-те той се страхува от летене и така между февруари и март 73-та той прави своеобразно околосветско пътешествие, прекосявайки Атлантическия океан с кораб, САЩ с кола и влак, Тихия океан с кораб и след концерт в Япония през април Боуи решава да се върне в Лондон с влак, тоест да прекоси целия Съветски съюз.
Сребърната вена на транссибирската линия прерязва плътта на СССР в продължение на 10 000 километра. След това Боуи ще се качи на влак от Москва за Париж. Историците не могат да достигнат до консенсус дали става въпрос за 73-та или 76-а, но по време на един от тези престои Боуи слиза от влака и обикаля района около гара Warszawa Gdańska. Там той купува плоча с полски национални песни – днес тя е физическото доказателство, че той въобще е бил във Варшава.
„В тази песен исках да изразя чувствата на хора, които копнеят за свобода, могат да усетят аромата ѝ… но не могат да я достигнат“, казва Боуи за едноименното парче. Вдъхновен от полската песен Helokanie, той прави вокалите на Warszawa сам.
Warszawa със сигурност не е планирана като хит, но въпреки това става едно от най-разпознаваемите парчета на Боуи и Ино. Песента е и предвестник, тя става едно от първите творчески явления, в които западен творец поглежда отвъд Стената. Едно от най-известните свидетелства за огромното влияние на Warszawa е фактът, че пънк бандата Joy Division отначало носи именно това име. Дори самата естетика на песента е коренно различна от всичко, правено дотогава. Боуи избира абмиента на Ино, като вокалите и гласовете търсят емоцията, а не лирическото послание. Изключително начетен и културен музикант, той избира да изобрети свой собствен език, който да включи в песента. Специфичните срички не означават нищо, но са взети назаем от различни западни езици с щипка славянска подправка, символичен мост между Изтока и Запада.
Подобни фрагменти от реч се усещат в Subterraneans и дори в последния албум, който издаде преди смъртта си през 2016 г. Някои историци и музикални критици твърдят, че Боуи кодира есперанто във фонетиката на текста, още повече че есперанто е създаден именно във Варшава.
Десетина години преди Боуи във Варшава се спират и „Ролинг Стоунс“. Печално известни със скандалната си репутация, прекрачващи граници и нехаещи за обичаи, Джагър и компания са последните гости, които една уважаваща себе си съветска република се очаква да приеме.
Преди концерта до билети имат достъп само късметлиите с връзки. По време на концерта на първите редове в залата стоят партийните лидери, към които Джагър постоянно прави неприлични жестове. Истинските фенове напират към залата с капацитет от 2700 души, а площадът и околностите са препълнени с млади поляци, като се стига до сблъсъци с полицията. Ревът е толкова силен, че концертът едва се чува. Кийт Ричардс изпада в ярост и се обръща към партийните лидери: „Нещастници! Махайте се оттук и пуснете копелетата от дъното на залата да дойдат напред!“
Макар и днес да се питаме как това е било възможно тогава, отговор няма. Може би властите не са имали досег с рокендрола и не са знаели какво ги очаква. Според някои документи и свидетели властта е знаела много добре с какво ще се сблъска. „Властите, колкото и големи тъпанари да бяха, знаеха, че щом не могат да предложат свобода на гражданите си, трябва поне да им предложат цирк“, казва съвременник. Описаното от него е познато като „теория за изпускането на парата“, според която вместо политическа и културна свобода комунистите организират мащабни събития веднъж на всеки няколко години, често в идеологическо противоречие с доктрината. Тези „циркове“ позволяват на младите да изразходят гражданската енергия, да се почувстват свободата за малко, да станат свидетели на масови арести и съответно да не протестират открито срещу правителството. Да разрешиш на „Стоунс“ да свирят е и плесник в лицето на онези, които казват, че комунистите налагат цензура или че обществото трябва да се либерализира.
Концертите в Западен Берлин се слушат от Изтока, отвъд Стената. Но сливането на източната култура със западната музика далеч не е само във физическото измерение, в което Берлин е така добре поставен. За онези, които могат да усетят дъха на свободата, но не и да я получат, тази музика носи частица утеха из целия блок. Тя се слуша отвъд други стени, политически и идеологически. Тя се продава тайно на касети и плочи, слуша се под ключ, шепти се от уста на уста. И болката на Варшава на Боуи открива поне някаква утеха.
Въпреки студа, въпреки цензурата, въпреки заболялата култура. Музиката остава. Днес Варшава вече не е на Яблонски и Ярузелски. Но остава Варшава на Боуи и „Стоунс“.
Снимка: Боуи в Москва, 1973 г.
