SHARE

Не е необходимо човек да е кой знае какъв специалист (и аз не съм), за да забележи, че липса на лидери се усеща и по широкия свят, а не само в България.

Преди време, с чувство за носталгия заявих, че Маргарет Тачър никога не би позволила провеждането на референдум за излизането на Великобритания от ЕС, а това че такъв референдум се проведе и успя, единствено говори за непрестанно намаляващия политически ръст на следващите я министър-председатели, стигайки до лилипутските измерения на Дейвид Камерън, чиято липса не се усеща сега.

Знам, че и други хора мислят същото.

Изглежда имам лоши новина за всички бизнес академии, политически училища, дори за детските градини – лидерската грамотност е хубаво нещо, но историята показва, че големите лидери се появяват при големи предизвикателства, а не от академиите.

Ние в България си имаме и наш, специфичен проблем. Трябва да намерим отговор на въпроса – чужда ли ни е културата на лидерството и какво всъщност означава тя за нас и при нас?

В първите години след падането на желязната завеса изглеждаше като че ли цивилизованият западен свят единствен е напипал рецептата на успешното лидерство, защото беше постигнал криво-ляво световната хегемония на либералната демокрация.

По това време, в първите години на 90-те, ходовете и биографиите на големите лидери от миналото бяха подробно описани и анализирани. Грешките им заклеймени. Личният им живот, маниите им и пороците им – изложени на всеобщо обсъждане и осъждане. Либералната демокрация изглеждаше логична, вярна и научна и поради това – силна и вечна. Екшън филмите, които винаги имат нужда от някой лош на който да закачат другия край на въжето на сюжета, започнаха да експлоатират комично малките за световни злодеи Саддам Хюсеин и Ким Чен Ир.

И формалната логика също ни подлъга в уж простото съждение, че щом сме победили, след победата няма вече война. Фукуяма е далеч по-нюансиран в тезите си, но голямото му послание е ясно – краят на историята е това.

Илюзията за наличие на готова рецепта произведе друг страничен ефект – традиционните съставки на лидерството – моралът, емоциите и страстта бяха изключени от предусловията му. Смяташе се, че те могат да бъдат изкуствено синтезирани чрез уравнения и чрез правила.

Затова и политиката и политологията в страната, която загуби Студената война (бившият СССР), бяха превърнати в политтехнологии. В технология, подобна на тази на газираните напитки, в които ако смесиш в определени пропорции емоции, послания, образи и действия винаги ще постигнеш желания политически резултат и избирателят ще избере твоя продукт, точно както младежта си избра Пепси в романа на Пелевин „Generation П“.

Така се стигна до превръщането в телевизионен продукт, до последвалото избиране на неизвестния сив офицер от КГБ Владимир Путин за президент на Руската федерация и до превръщането му в национална икона. В българската политическа култура тази максима звучи така: „Едно магаре тури за кандидат, и магарето ще ти избера!“

Британският журналист Питър Померанцев потвърждава че точно така става фабрикуването на видеокрация (управлението чрез телевизора) в заседателната зала в телевизионната кула в Останкино, където лично е наблюдавал как се забърква видеократичният коктейл от телевизионни водещи с тен и копринени ризи, от професори с потни бради и от рекламни мениджъри с маратонки.

„Няма вече истинска политика“, разсъждава един от тях, „Политиката трябва да изглежда като… игрален филм!“

Да, но сега светът е друг. Историята не можа да свърши, защото подценихме желанието на човека да постъпва нерационално, импулсивно и в своя вреда, и то воден само от емоции, колкото и игрални филми да му прожектираме.

Откъде да ги вземем тези лидери в тази променена и рискова среда?

Първо, да си дадем сметка за какво ги каним.

Каним ги да свършат работа за всеки от нас, да зарежат професии, кариери, семейства, да променят живота си завинаги, за да решават без почивка тежки проблеми в безкрайна и изтощителна работа и в неблагодарна среда.

Второ, даваме им калпави инструменти – вече се знае, че нашите уравнения и схеми не работят. Даваме им задачата пипнешком да открият печелившата стратегия в новата политическа игра.

Трето, каним ги след като пожертват всичко за нас и открият новите правила, да ги пенсионираме, или дори да ги изпратим с ритници в политическото гробище.

Но това е лесната част от задачата – налице е голяма криза и е въпрос на време големите фигури да се появят и да поемат властта.

Трудната част е, че ако искаме лидер, а не диктатор, трябва да сме готови и мотивирани като граждани да бъдем негови партньори и негови контрольори. Защото само в това се състои разликата между двете роли – ако искаме спасител, нас ни няма в решението и получаваме диктатор. А ако искаме лидер, трябва да сме готови да участваме в спасението сами и да действаме.

И в това е истинската цена.

Карикатура: Павел Кучински