Унизителната и обидна за българското общество история с противоправното предаване на Абдулах Бююк на турските власти продължи с не по-малко отвратителна поява на Борисов по Нова телевизия вчера. За да оправдае потъпкването на правовата държава, българската Конституция, правото на ЕС, ЕКПЧ и Конвенцията за бежанците, Борисов се опита да играе с картата на страха. На страха от едно море бежанци, с което Ердоган щял да ни залее, ако прегазвайки всякакви елементи на законност, не му предадем Бююк…история за това, как един човек се опитва да пренесе страховете, тарикатлъка и зулумите си на гърба на цялото българско общество… История за неспособността да се управлява нормална демократична държава…
Не, Ердоган не може да ни залее с бежанци, ако имаме адекватно управление, което знае как да използва ресурсите на държавата и това, че ние не сме малка самотна лодка в бурно море, а държава, която участва в ЕС и НАТО, с всичките условности, проблеми и запетайки на това положение, точно заради хора като Борисов… И да, дори след унизителното сгъване на Борисов пред режима на Ердоган, няма никакви гаранции, че в типичния си стил новият турски султан няма ‘да ни залее с бежанци’, защото с това той шантажира всъщност не нас, а цяла Европа. И предаването, на който и да е от България, тук няма особено значение.
Историята на случая „Бююк“ е унизителна за българското общество история за един човек, застанал на върха на българската държава, за да ни напомни, че всичко, което е написал Алеко Константинов е все така актуално… И че ние сме точно някъде там, където Алеко ни беше видял преди 120 години. История, която показва, че ние си мислим, че имаме държава, в която са гарантирани законност, права и ред, която е част от Обединена Европа и свободния свят, но всъщност живеем на една територия, където се случва нещо друго. Територия, в която сме допуснали хора без ценности, без съзнание за право, свобода, човечност, справедливост, без чувство за добро и лошо… да дерибействат в положение на перверзна привидна законност, облечени във власт… кой в съда, кой в прокуратурата, кой в полицията, кой в парламента, кой на върха на държавата.
Случаят „Бююк“ е крещяща еманация на деградацията, обхванала българското общество и държавата, в която то е организирано… Той е съпоставим с 14 юни 2013, когато мафията се опита да официализира властта си над сектора за сигурност. Случаят „Бююк“ показва, че правовата държава в България е прегазена. Защото правовата държава отвъд красивите абстрактни формулировки означава нещо много конкретно: че законното упражняване на властта от всеки, на всяко ниво, е обусловено от зачитането на основните права на гражданите и на всеки човек. Няма правова държава там, където това не е реално гарантирано. А в случаят „Бююк“ се вижда точно това. Той показва, че формално установеният в страната ни властови и институционален ред не отговаря на действителността. Няма такъв ред, какъвто пише в Конституцията. Има фасада, зад която се случват други неща… На хартия са записани едни права, страната ни е част от ЕС и ЕКПЧ, но когато този, който държи властта си реши, просто щраква с пръсти и си прави каквото иска, дори в абсолютен разрез с тези права.
На нас много ни се иска всичко това да не е така. Сами се лъжем, че може би не е точно толкова лошо, колкото изглежда, но всъщност то е по-лошо, отколкото изглежда… Не искам да звуча мрачно, но не виждам и смисъл да се самозалъгваме. Както вчера каза Васил Георгиев, юрист и писател: „държава, в която може да се случи случаят „Бююк“, може да се случи всичко…“. И в края на краищата, все по-убедително звучи тезата, че всъщност такава държава няма. Има територия, където под привидността на съществуването на държава, се упражнява произвол над хората, които живеят на тази територия.
Не знам какво още трябва да се случи, за да си дадем сметка, че България потъва. Не смея дори да си мисля, какво още може да последва след тази отвратителна история. Не знам как може да излезем от това тресавище, в което права, ред, правосъдие, означават все по-малко, за да не кажа все по-често – нищо… Но знам, че се намираме в предели, където нещата твръде много са се объркали и твърде много не са наред. И знам, че без порядък на правила, основани на изконния човешки стремеж към добро и справедливост, общество и развитие напред не са възможни.
Знам също, че всеки от нас е изправен пред простичък избор, да се примири и впише в цялата тази антиутопия. Тя впрочем е възможна точно защото твърде много хора правят това… Или да реагира, да не мълчи, да не се нагажда, да се бори, за да има промяна. Ако не сега, то някой ден за тези, които идват след нас.
Усилието за излизане от това унищожаващо човечността и човешките ценности в България положение нито може да е лесно, нито може да даде бързо резултати. Но то е въпрос на вярност към нас самите, на изконния човешки стремеж към добро и справедливост, на това, когато един ден се обърнем назад и трябва да си тръгнем, да си тръгнем спокойни, че сме били истински хора, които са направили каквото зависи от тях, за да бъде България едно по-добро и по-светло място.
* Още по темата от Христо Христев можете да прочетете в текста му за Терминал 3 „Случаят „Бююк“ доказва, че правовата държава в България не работи“.
