В разгара на Студената война Америка преминава през един от най-турбулентните си периоди. Шпионски войни, сблъсък между капитализъм и комунизъм, космическа надпревара, но също и битка за граждански права, федерално правителство с повече власт и отговорност от всякога в историята на САЩ и не на последно място – политически убийства.
На този фон често “Уотъргейт” остава на заден план. Трудно е да го наречеш “най-големия политически скандал”, след като само преди четири години са убити кандидатът за президент Робърт Кенеди и Мартин Лутър Кинг, а не са изминали и десет от убийството на другия Кенеди – президентът на САЩ.
Но “Уотъргейт” променя основите на Америка – тя променя институциите, начина, по който те взаимодействат, отношението към президента и не на последно място – отношението към правото.
Скандалът започва на 17 юни 1972 г. със залавянето на петима души, влизли тайно през нощта в щаба на Демократическата партия в комплекса “Уотъргейт”, за да поправят оборудването, което преди това е поставено за подслушване.
Обществото не знае, че петимата са агенти на ЦРУ, наети тайно от кампанията по преизбиране на президента Никсън, а подслушването е поставено заради параноята на американския президент, който иска да научи плановете на опонента си демократ.
Затова какво се е случило обаче разбира ФБР, институция, която току-що се е простила с първия си директор – Дж. Едгар Хувър, стоял начело на бюрото за разследване 48 години. За него се носят легенди, че има досие за всеки политик, съдия и голяма клечка в САЩ. Много президенти са искали да го уволнят, но никой не се осмелява и в крайна сметка смъртта върши работата вместо тях. Така на 2 май 1972 г. – месец преди “Уотъргейт” – страховитият Хувър, изградил една могъща институция, получава инфаркт.
Никсън бърза да назначи наследник, който да е верен на президента, да държи нещата “под контрол”, а след залавянето на петимата влезли в “Уотъргейт” скандалът да бъде потулен.
И това е моментът, в който историята на САЩ можеше да вземе коренно различен завой, но ФБР избира да не се подчини. Дясната ръка на починалия Хувър – Марк Фелт, решава да продължи разследването въпкреки натиска от новия си шеф. Той също започва да се среща с журналиста Боб Уудуард от Washington Post, който заедно с колегата си Карл Бърнстийн водят паралелно журналистическо разследване. Фелт става тайният им източник с псевдоним Deep Throat (Дълбоко гърло), кръстен на известна порноактриса за времето си от редактора на вестника. Същият редактор Хауърд Симънс се застъпва за журналистите си да продължат с материалите и разкритията въпреки огромния натиск от Вашингтон и обвиненията във… фалшиви новини.
Скоро “Уотъргейт” поглъща президентството на Никсън. Назначен е специалният прокурор Арчибалд Кокс и той тръгва по следите, обръжението на президента започва да го напуска, правният секретар на Белия дом Джон Дийн се обръща и споделя, че операцията е координирана от Никсън.
В последен опит да се спаси на 20 октомври 1973 г. Никсън нарежда специалният прокурор Кокс да бъде уволнен. Главният прокурор отказва да изпълни заповедта и подава оставка, неговият заместник също. Третият по ред склонява и уволнява Кокс, а денят става известен като “Клането в събота вечер”.
Опитът се оказва безсмислен. Назначен е нов специален прокурор Леон Джаворски, който обвинява в конспирация “цялата президентска свита” (както е озаглавена книгата на Уудуард и Бърнстайн, по която после Робърт Редфорт прави филма All the President’s Men.), а Никсън е назован като “необвинен съконспиратор”, тъй като президент на САЩ не може да бъде обвинен.
Освен обвинението новият специален прокурор Джаворски настоява да получи и записите на Белия дом, които отразяват разговорите на президента. Нискън отказва и делото (United States v. Nixon, 1974) стига до Върховния съд на САЩ, който нарежда той да ги предаде.
Веднъж предал ги, от тях става ясно, че Никсън е координирал всичко, упражнявал е натиск и се е опитвал да потули разследването. Конгресмените напускат американския президент, като го заплашват с импийчмънт и точно преди долната камара да повдигне импийчмънт, Никсън подава оставка.
“Уотъргейт” въвлича всички власти. Изпълнителната, законодателната, съдебната, така и четвъртата власт – в лицето на Washington Post, който не сваля темата от вниманието на обществото.
„Уотъргейт“ показва, че върховенството на правото се крепи на отделните личности – от Марк Фелт, който решава да не се подчини на новия си директор, през Уудуард и Бърнстийн, които не спират да разкриват пред обществото историята, редакторът, който им го позволява, върховният съд, който се застъпва за разследващите, специалните прокурори, които не спират, и не на последното място – съпартийците на президента. Които забиват последния пирон, казвайки на Никсън, че времето му е изтекло.
След “Уотъргейт” следват промени във всички институции – нови баланси и проверки, ограничаване на намесата на Белия дом в разследванията и преосмиляне на ролята на ФБР, ЦРУ и Департамента по правосъдие.
След “Уотъргейт” става ясно, че президентите могат да бъдат разследвани, че политическият натиск трябва да бъде борен, че заради възпрепятстване на правосъдието можеш да се простиш дори с това да бъдеш “лидер на свободния свят”.
След “Уотъргейт” става ясно, че президент може да бъде свален не само с куршум. Той може да бъде свален със закона, който е над всичко.
Почти половин век по-късно на 13 юли 2018 г. нов специален прокурор издаде обвинителен акт срещу 12 агенти на разузнавателна служба, затова че те са откраднали информация от щаба на демократите, за да я използват в помощ на техния опонент и настоящ президент.
Човекът, който водише разследването – директорът на ФБР – бе уволнен от същия този нов президент и бе назначен специален прокурор – Робърт Мълър, който вече записа над 30 обвинения и принуди 5-има да се признаят за виновни и да си сътрудничат с прокуратурата.
Но между “Уотъргейт” и настоящите събития има една съществена разлика. През 1972 г. взломът е извършен от агенти на ЦРУ по заръка на щаба за преизбиране на президента на САЩ.
Сега пробива е извършен от чуждо разузнаване – руското ГРУ – в история, чиито последици изглеждат далеч по-мащабни и страховити от “Уотъргейт”.
В сърцевината си обаче историята донякъде е същата. Това е просто една битка за върховенството на правото.
